Новина? Няма! А каква хубава обещаваше да бъде!

  - Каква глупост си ми донесла? Нали те пратих да направиш репортаж? 
   -  Ето го. Имам репортаж.

  - Слушай, момиченце, репортажът трябваше да разкрива скандалната ситуация, в която болница като нашата стои половин час без вода. Ти какво си овапцала?

-       - Да. Отидохме с колегата на място. Видяхме служителите на ВиК с техника до една голяма яма, от която явно е текла вода, и снимахме.

-        - И?

Стажант-репортерката Дани Петрова – напористо моме – обясни надълго и нашироко ситуацията на шефа си. Той вече осма година се напъваше да се докаже като особено ценен кадър в регионалната телевизия и сънуваше себе си, седнал на редакторския стол в централата в София. Днес го обхвана треска, щом чу от своя позната, отишла за медицинско в Психото, че в най-голямата болница на града има аварирал централен водопровод и по алеите тече вода (Ама вода да видиш!) вече 15-20 минути. Юрна се г-н Главният. Звъня на двамата репортери и на най-видния местен журналист, ама те се оказаха заети – единият отразявал празник на летния ошав в село К., а другият бил на планувани снимки в Института за изследване на мигриращите рапани; журналистът пък  имал снимки днес и си запазил час при козметик за оформяне на веждите и брадата. Г-н Главният почти се поддаде на паниката – такава златна възможност, а да я изпусне. В този миг видя новото моме – вече месец стажуваше при тях и никой не я взимаше със себе си – чатеше си с някого и отегчено сръбваше кафе.

      - Ей, кукло! Я кажи учила ли си как се прави репортаж на терен?
    - Естествено, г-н Главен! – ококори дългомиглести очи момето. – Най-яки ставаха моите репортажи.
    - Дано! Слушай сега! – оглеждайки се, заговори шефът. После я поведе припряно към паркинга и пред колата на Нико се спря. – Тръгваш с шофьора Нико и отиваш в Болницата. Има авария и вече половин час никъде няма вода. Шофьорът ще снима, ти направи репортаж! Такъв скандал! Недопустимо е 16 етажа да стоят толкова време без вода! Разбра ли? Нико? Ти си знаеш!
    - Ясно! – светна Дани и се метна в колата, а Нико потегли почти като на нощна гонка – беше натрупал опит в непрофесионалните снимки на терен, че и бонуси беше получавал за такива любителски изпълнения.

Стигнаха бързо. В ниското пред болницата имаше езерце. Коли и автобуси пореха с вълни повърхността му и обливаха с освежаващи струи хората на спирката и тротоара. Здрави и болни се чудеха откъде да прескачат или да преджапат накестерме  и псуваха.

Обаче... Вода вече не течеше! Бре!

Стажантката и шофьорът видяха къде са скупчени много хора и няколко машини и кацнаха при тях. Дупка. Багерът копае. Една друга машина чака с подготвена голяма тръба – явно ще я подменят. Дани Петрова се разпени и се навря най-отпред, а Нико мина отсреща да снима. Някакви мъже му се скараха да се пази, че греблото на багера може да го удари, а на нея й казаха да се отдръпне от ръба – можело да падне. Даже някой я хвана за ръката и я дръпна. Тя се разпени, развилня се, започна да пита на посоки кой е отговорен за тая авария, как може да оставят хиляди болни, десетки операционни и стотици тоалетни без вода. Тикна микрофона пред лицето на един от работниците, после намери някаква лелка по нощница и тъкмо да поиска мнението й за настъпилия апокалипсис в болницата... Пред микрофона и камерата се появи един костюмар. Скри цялата картинка и заяви, че той е директорът на цялото медицинско учреждение.

- Господин Директор, - улови сламката напористата репортерка. – Как допуснахте вече повече от 30 минути цялата болница да стои без вода? Кой е отговорен за тази криза?
- Млада госпожице, - с изнесен глас каза мъжът – каква е вашата информация? Какво Ви интересува? 
   - Хората се оплакват, че няма вода, тоалетните вече смърдят, няма запас от вода по отделенията. А това е болница все пак! И това е Болницата на региона! Гражданите имат право и се интересуват защо е допусната такава небрежност. Кой е виновен? Кой ще поеме отговорност за страданието на толкова болни?
- Разбирам, че Вие имате някаква информация, но... Нека проверим!
- Какво ще проверяваме? – викна Дани, а Нико навря камерата в лицето на лъскавия господин.
- Заповядайте, елате да проверим къде точно няма вода! – настоятелно повтори Директорът.

Нямаше какво да се прави... Тръгнаха след него. Зад гърбовете им машините и работниците продължаваха нещо да работят. Много от зяпачите обаче тръгнаха с телевизията. Качиха се първо на последния 16. етаж – вода имаше. Имаше и отчайващо глупави погледи на хора, които сега чуваха, че болницата била стояла половин час и повече без вода. Нямало такова нещо. Докато стигнат до първия етаж Дани бе променила концепцията си за репортажа и еуфорично обясняваше как десет минути след началото на теча екипът от отговорни хора в болницата се задействал и предприел нужните мерки водоподаването по етажите да се осъществява по аварийния кръг; как на двайстата минута екипът от ВиК пристигнал с техниката и започнал отстраняването на аварията; как всеки служител на болницата и на водното дружество бил на място и съвестно си гледал работата. Цял час стажант-репортерката снова по коридори и клиники, качва се и слиза по асансьори и стълбища и направи репортаж апотеоз на добрите служители на болницата и ВиК. Слезе после долу и с изненада откри, че на мястото на изкопа се шири сухо петно, насипано с чакъл и пясък, а от водата има бегъл спомен – сякаш работлива стопанка е премела и напръскала с вода току-що. Снима заключителните си думи и се върна в редакцията.

- За какъв чеп ми носиш такъв материал? – крякаше в изстъпление шефът й. – Пратих те новина да снимаш, не рекламен клип! Скандал ни е нужен! Това разбираш ли го?

Дани Петрова  мълчеше и се ядосваше на себе си, че е загърбила основния постулат на журналистиката: „Добрата новина е лошата новина!“ Да се беше огледала за нещо друго! Все някъде щеше да намери трагедия, незаинтересованост или поне катастрофа.

  -  Ей! Съсипа ми хубавата новина! Язък! – рече през зъби г-н Главният.

„Жалко! Новина няма!“ – мислеше си...

В клуб 50

И моя милост биде приета в Клуб 50 точно преди седмица.

Някои хора ме плашеха: изведнъж съм щяла да помъдрея; щяла съм да почна да усещам болки и в органи, за които не съм знаела, че болят; трябвало да съм в еди какви си мерки и теглилки; трябвало да проявявам повече търпение и да изисквам повече от околните... Хм!

Ох! Те сигурно са прави хората, но на този етап усещам, че годинките, килограмите, диоптрите и още куп неща са си точно моите и не се оплаквам от нищо. Болежките ми се трупат като съкровища, но за момента не са станали повече от поводите за усмивки, за гордост, за благодарствен поглед нагоре към невидимите, но осезаеми ангелски криле. 

Преди седмица, на 7.VII.2019 г. чествах своята 50-годишнина и едновременно с това имен ден, който тази година си се падна баш в неделя - св.вмч. Неделя. Всички поканени - нашите най-близки хора - ме почетоха и ме направиха безкрайно щастлива. С това, че ги има в моя живот.

Какво научих за половин век ли? 

Научих се да виждам доброто и да го помня. Емоционалните ми дупки не остават скрити за околните, но се старая да ги преодолявам преди да съм казала думи, за които после бих съжалявала. Научих се да не досаждам с прекалено много въпроси нито на приятелите, нито на децата - когато са готови, те ще споделят, което пожелаят. И те, както и аз, имат нужда от лично пространство. Научих се да не товаря другите със своите мнения, недоволства, болежки. В последно време избягвам близки, които не ме слушат като говоря и непрестанно ломотят нещо без да се интересуват дали ми е интересно. Научих се да ценя моментите на споделено мълчание.

Какво не изгубих - т.е. запазих от детството и младостта?

Продължавам да чета и да слушам детски приказки. Продължавам да подхождам с открито сърце към околните, макар че честичко се разочаровам. Продължавам да любопитствам за много неща. Продължавам да си съставям мнение за нещата чрез лично наблюдение, но пък не го налагам като единствено правилното. Продължавам да си плача лесно - за хубаво и за лошо. Обичам храната, съня, разходките, физическите и душевните наслади, своя мъж, своите деца и внуци.

Какви кривини не успях да изправя?

Все така съм склонна да я карам джаста-праста в домакинството. Все така не обичам да се преработвам и не разбирам напълно абсолютните перфекционисти. Все така мразя да ме сравняват с други и да ми навират в очите чужди успехи без да са видели моите собствени. Все така предпочитам да спра разговора вместо да вляза в лют спор. Все още мога да отсъпя привидно, да изслушам "важните" напътствия и съвети на някого, а да си правя, каквото аз съм решила. 

Хубаво или не - това е моето аз. Обичам си се с всичките кусури и благодаря Богу за живота си. Дано ми даде достатъчно време, сили и обич, за да си продължа пътя нагоре и напред в добро здраве и ясна мисъл. Пък... колкото - толкова! Важно е да постигна своя си връх и да съм редом с мъжа, който вече 29+6 години ме прави щастлива!