Писна й.
Донареди всичко за гостите, обу най-удобните за ходене обувки, грабна си якето
и излезе навън.
Чакаха гостите
след половин час, но чу гласовете им по сълбите и се скри на площадката на
горния етаж. „Съпругът да ги посреща! Нали са неговите гости!“ – каза си тя и
спокойно слезе, щом входната врата на техния апартамент хлопна гостоприемно
след гърбовете на групата. Беше решила повече да не се връща тук – у дома.
Ежедневните грижи за съпруга, за щерката – отдавна пораснала претенциозна
кифла, която все нещо и някого не харесва; придирянията на директорката на
селското училище, в което работеше уж за кратко, а вече пета година;
фръцканията на колежките, завършената нелогичност на работата в клас... Аааа!
Всичко се трупаше и все повече я смачкваше. Все повече и повече. Затова преди
да се върне любимият й с бири и лимонади за поредната вечер тип домашна кръчма
стъкми една чанта багаж, остави го в мазето и продължи да приготвя месото и
картофите за глутницата. Всяка седмица по два пъти, всеки месец – осем...
Ядене, пиене, карти, просташки приказки, пуберски забавления (ама зящо вярват,
че обсъждайки естествените телесни функции изглеждат млади?), пикантни клюки и
злобни обсъждания на колеги и шефове. И толкоз! Затова се махна. Вече не
издържаше.
Крачеше към
ЖП-гарата и мислеше накъде да потегли, закъде да си купи билет. Дали към къщата
на баба си в една планинска махала, или при приятелката от далечното детство,
която живееше като сицилианска матрона в триетажна къща за гости на южното
море? Къщата на баба вече няколко години е празна – приютява разни градски
наследници за по няколко седмици през лятото. Дружката пък сега скучае –
сезонът отдавна свърши, а новият е далеко – стаи и време в изобилие. „Никаква
приятелка! И на нея ли да обяснявам защо и как така! – реши категорично. Ще се
кача в махалата горе в Балкана! Градът е близо – магазини, цивилизация, а
хората – далеко. Съседите се чуват рядко, но почти не се виждат. Чува се
оглушителната тишина. И съселите на тавана. Ама те са й другарчета. И
глиганите, дето идват да ровят за жълъди. Ама само нощем. А! И кълвача. Той
обикаля престарелите сливи в подивелия двор и се мъчи да ги лекува през лятото.
Амо сега надали ще е активен – вече си е бая студено.“
Там – в самотията
– ще си проветри главата! Всяко лято поне за две седмици така си лекуваше
градските болежки – токчета, усмивки, култура... Лицемерие. Тука си джапаше
боса из тревата, косеше като хара избуялата растителност в древната сливова
градина, бодваше си по някое диво цветенце зад ухото и си свиркаше по гаменски.
Ни ток, ни радио ползваше. Телефона го изключваше още на гарата в града и до
заминаването си не го поглеждаше. Подивяваше си, както тя си знае. Така устискваше
до следващото лято. Преди тръгване
наобратно цапваше на лицето една, втора, трета ръка шпакловка, мацваше на
ноктите лак и се прибираше в човешкото гето.
***
Стигна
навреме. Купи си билет. Напълни си вода от чешмичката и зачака. Не погледна
телефона си – иначе щеше да види, че любимият й и двама-трима от гостите я бяха
търсили. Тя беше решила, че не иска да ги чува, не й се мислеше за никого от
тях. Най-вече я дразнеше една от жените
на неговите приятели. Колежка в същото училище, която си вярваше, че са си
дружки. Всеки ден в служебния автобус нещо ломотеше. „Как ли й се говори след 6
часа учителстване? Хм!“
Времето мина.
Качи се във влака. Зае място до прозореца. Не че през нощта ще вижда нещо навън,
ама навик. Все пак й предстои след известно време да се прехвърля на друг влак
за планинското градче. Успокои се и бързо заспа.
***
На сутринта
гледаше сърдито през прозореца, а по пътеката между седалките минаваха хора и
сядаха на обичайните си места. Жени и мъже кудкудякаха, както всеки ден. Служебният
автобус спираше по замръзналите спирки и взимаше учителите, за да ги отведе при
децата на село. Досадната колежка се качи, погледна я въпросително и по
приятелски почти тревожно, но този път седна другаде. Слава Богу! Нямаше да се
налага да отговаря на въпроси. Засега.
