Приятно четене!
Е, може да сте чували, ама може и да не сте. Затова да си кажа от сърце туй, що много ме човърка.Има едно Страхливо. Чували ли сте за него?Дали пък не сте го виждали? Май-май някои го познават, а?Има едно Страхливо. Кога се е появило и настанило тук на топло, не зная. Зная само, че трудно го удържам.Честичко се изтъпанва и като пълководец издава команди, на които не мога да не се подчиня.Имам едно Страхливо. Аз си го имам! Мое си е! Честичко го гоня, хокам го, защото го мразя. Не. По-скоро се срамувам от него. Ама то си е тук и си е мое.Ах-а да повярвам, че съм го прогонил, то се пръкне отнейде баш когато хич не ми е до него. (Все ми изниква, когато съм решил да се покажа смел и решителен! Тюу!) Чудя се с чуждите Страхливи ли иска да си похортува, или от мене да избяга.Страхливото не съм го канил и хич не го искам. Май. Ама като ми се разсърди и си изпокрие мустачките, баш в смелите безумни моменти най-много ми липсва.Тогава си го търся. Моля му се да се появи като мое второ Аз. Втори акъл да ми даде. Да ме спасява от Смелото. Затуй се чудя искам ли го, или го не ща. Ама наистина се чудя. Кой да ми каже, обаче? Кога да го потулвам на тъмно и кога като спасител да го викам? Че може ли хич пък без Страхливо да живее човек?!Аз, като се замисля, май си го и харесвам моето си Страхливо. То си ми е като собствената пръдня, дето се вика. Стиска си я човек – зер е некултурно да я отърве пред хората – ама тайничко и без свидетели си я пуска на воля, че да не изригне. Своето си, пък било то и пръдня, някак на хубаво си мирише – родно и близко, уютно някак! И като се появи (Ама не е ли така след операция на стомах и апендикс?) всички й се радват, щото е ясно, че чарковете вътре са на мястото си и не отказват да бачкат.Та затова сега си мисля, че ако ми ампутират Страхливото, ще трябва да ме срещате вече с „Ай, завалията!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар