Листчето на Нела Калова: хубаво

Показват се публикациите с етикет хубаво. Показване на всички публикации

22 август 2015

Фото - само опити

Водата на Крушуна.

Деветашката пещера - перспективи.

Метеора. А къде са манастирите?

Желание за звън.
Манастирът "Св. Стефан" - Метеора, Гърция.

Пън до водата.
Водопад Скока, Тетевен.

Поглед към долината и към скалата с физиономия
от женския манастир "Св. Варвара" - Метеора, Гърция

Любимата ми и разпознаваема скала в долината.
Поглед от манастира "Св. Николай" - Метеора, Гърция

30 юли 2015

След като разгледахме няколко от забележителностите на Севлиево и нощувахме у гостоприемните си приятели в с. Столът, потеглихме достатъчно рано обратно, за да сме на обекта достатъчно рано. Бяхме предупредени, че ще качваме баир, ще катерим камънаци, следователно не е добре да хващаме жежките часове.

На паркинга на Хоталич бяхме в 9:45. Посрещна ни един охранител, който отговори само, че служителите ще дойдат всеки момент и ние може да се качим до крепостта, а ще си платим, щом се върнем.

И тръгнахме. Добре оформени пътеки водят нагоре и все нагоре. Стъпалата често са неравномерни като височина и не ти остава време да се разсейваш. Лично за мен изкачвамето си беше трудничко, но има пейки, има полегати участъци, на които можеш да поспреш и да поемеш въздух. Дори има точки за наблюдение, които разкриват такава панорама пред погледа, че забравяш умората и, жаден за още красоти, тръгваш пак. Нагоре.

Информационните табели са на точните места и предоставят достатъчно информация без да стават отегчителни. Предвидени са стъпала, за да могат смелите и пъргави посетители да се качат и върху някои стени.

От наблюдателната кула се вижда наистина надалеко. Тук съжалих, че нямаме GPS, за да разберем кои са старопланинските върхове и селищата пред нас. Съжалих също, че не са останали достатъчно високи следи от другите крепости, с които са поддържали визуален контакт някогашните воини на Хоталич. (Нали се сещате за димните и за огнените сигнали, ползвани в миналото. Е, оттук гарантирано може да се приеме и предаде съобщение, което да пристигне озадачаващо бързо, за модерния човек, въоръжен с комуникационна техника, до много далечно място.)

Връщането надолу към паркинга е бързо, но пак изисква внимание - високите стъпала и хлъзгавите малки камъчета не бива да се подценяват! А долу ни чакаха вече с отворени врати три възстановени къщи - каменни и хладни. Там научихме:

- защо в почти всяко блюдо на средновековния обикновен българин е присъствала целината;

- кое е било обичайното поведение в години на изобилие;

- какво е било единственото украшение на мъжете.

В информационния център разгледахме изложба на снимки, отличени във фотоконкурса, посветен на Хоталич, от миналата година. От тях разбрахме, че крепостта и външния град са прекрасно осветени през нощта и от главния път за София се вижда.

Последното, което ние разгледахме, е западната църква - доста голяма и истинска, въпреки невисоките й зидове. Тя е в центъра на обширна поляна, а наоколо са построени пейки и маси, които те примамват да си отдъхнеш под сенките на дърветата. За почитателите на BBQ пък е предвиден навес с доста пейки и маси, и огнище, което ме наведе на мисълта, че тук може да си изкараш чудесен ден с компания - хапни, пийни, поритай топка, ако щеш.

Екскурзоводите потвърдиха, че има практика хората да посещават мястото и заради крепостта, и заради полянката за пикник. Ние потеглихме около 14:00 часа, защото имахме уговорка да посетим още едни приятели в с. Посабина, Поповско, пък и бяхме огладнели, а не се бяхме подготвили за обяд на открито.

Остана още за разглеждане в Севлиево и околностите, но как ще ни се връща, ако сме "прочели вестника" от раз?

Което значи, че...

28 юли 2015

Отбий към Севлиево!

"Свободата" - А. Дзоки

Когато сме пътували в посока София, винаги сме профучавали край Севлиево и сме гледали града отдалеко, убедени, че няма кой знае какво интересно в него.

Е, не сме били прави!

Този път решихме не само да преминем през града на път към с. Столът (едни приятели ни поканиха на вилата си), но и да спрем и да разгледаме.

Страхотно решение! Наистина!

При нас се получи така:

Часовниковата кула

Спряхме по случайност точно до часовниковата кула, която е построена през 1777 г. и продължава да работи бзотказно до ден днешен. Преминахме през площада пред сградата на общината, където се намира статуята на свободата, строена от Арнолдо Дзоки още през 1894 г. Точно преди да видим Хаджистояновото училище ни спря бюстът паметник на хаджията, построил и уредил със свои средства първото светско училище в града и наел за пръв даскал в него Петко Р. Славейков. Влязохме в музея и, докато слушахме кратката уводна беседа за трите зали, научихме защо Славейков е даскалувал в Севлиево само деветина месеца. Разгледахме експозицията и продължихме към останалите музеи, водени от самия директор доц. Найден Петров.

Най-подготвеният и обаятелен гид

В същия този ден само три часа преди да прекрачим прага на музея доц. Н. Петров е говорил за забележителните места в Севливво в предаването "Мястото". Ние пък ги видяхме наживо и беседвахме надълго и нашироко с този приятен домакин родолюбец.

Постепенно разбрахме

- какъв е тайният знак на кореняците севлиевци;

- коя е официалната европейска столица на тиквата;

- как най-младата снаха в семейството е била избавена от угрозата сериозно да се изложи пред гостите, докато по задължение им поднасяла ракията в позлатени сребърни чашки;

- за какво се ползвали двата странни каменни предмета, стоящи на двора в Дандоловите къщи, които подозрително приличат на тръмни;

- що е то табахана и по какво да я познаем;

- какви били двете най-важни съставки за обработка на кожи и как изпълнявали неприятните си задължения находчивите чираци в табаханата;

- кои са трите обекта в Севлиево с национално значение.

Съдът, който оприличихме на тръмна.
Тръмна е плетен кошер за пчели.

Освен училището разгледахме музея на тиквата, Дандоловите къщи, табаханата и храма " Св. пророк Илия" с неговия иконостас. Снимахме статуята на пл. Свобода и часовниковата кула.

След обилно хапване в едно приятно заведение (ооо, колко вкусен смесен сач) отпътувахме към с. Сенник. Това е селцето, от което пешком е е тръгнал един велик българин, покорил света, и пак пешком се е върнал, когато гражданите на Севлиево са го посрещнали царски.

Домът на Дан Колов - Сенник

Със сигурност знаете за кого говоря. За Дан Колов естествено. Та в центъра на селото ни посреща неговата статуя, а малко по-нататък е и къщата му, но в почивния ден нямаше кой да ни отвори. Обичайно отключва дома за посещение библиотекарката, която трябва да се открие в читалището.

Продължихме към Столът, където ни чакаха нашите домакини. Тишина, простор и красиви гледки.

Гледката от терасата. Столът.

На следващия ден...

Продължихме да откриваме тайните на Севлиево.

¿¿¿Отговор на въпросите ще дам по-късно в обяснителна бележка. Дотогава може да вписвате своите орговори в коментар.

12 юли 2015

Само за двореца на Чаушеску, Бук

Впечатлена от сградата на Парламента на Румъния, си мисля, че освен историческа стойност, освен пример за недостигнатата в същите размери родна грандомания, този нов дворец е пример за патриотичен проект, реализиран за по-малко от 10 години, и за модерен бизнес с политически, националистически и дори културен привкус.

Наричан още Дворецът на Чаушеску, Парламентът всъщност никога не е бил обитаван от бившето румънско величие, а само започнат по негова идея. Реализиран за периода 1983 - 1993 година, като след екзекуцията на Чаушеску за около 2 години строежът спира. Приближените на детронирания велик румънски вожд имат желание да срутят всичко, но проектът е на 70% построен и събарянето му би струвало по-скъпо от довършването му. Така Дворецът става факт и приема своите обитатели през 1993 г.

Има 1000 зали, в които всеки детайл, от най-големия до миниатюрния, е дело на румънски ръце, ползвани са и изцяло румънски суровини и материали. Работили са стотици архитекти, дизайнери; хиляди работници, дори затворници. Не без гордост гидът уточни, че всеки румънец може да каже, че и той е работил за построяването, декорирането или обзавеждането на двореца.
Комплексът е вписан в рекордите на Гинес по няколко показателя - инфо има, потърсете си го сами! ;-)

Посетителите се допускат в сградата след предварителна заявка и при точно спазване на уговорения час и правила. Стойност на билета - 25.00 леи (около 12 лева), вкл. се и екскурзоводска беседа.

Тъй като това е действащ Парламент, не всеки път се посещават едни и същи зали - посетителите се разхождат само там, където в съответния ден няма да пречат.

Нашият преводач допълни обясненията на служителката гид с някои пикантни подробности и те сигурно ще допринесат за това спомените ни да са по-дълготрайни. Дано повече туристи имат това удоволствие!

От хората в нашата група чух разнопосочни изказвания - някои се прехласнаха по пищността, размаха и помпозността на двореца, а други цъкаха с език и се чудехана това, че са съборени красиви стари сгради, за да се построи "това".
В този ред на мисли...
Читателю драг, иди, виж и реши за себе си дали си е струвало и защо!
:-)

23 юни 2014

Явно бригадите липсват

Гледах днес нашите гимназисти как работят. (Чистихме училището след наводнението в Аспарухово.) Гледах ги и се сетих за времето, когато аз бях на тяхната възраст и ходех с приятели и съученици на бригади - една лятна в консервен комбинат и една есенна на полето (бране на домати, грозде или каквото там трябва да се прибира от полето).

Тук няма да разказвам мили спомени оттогава. Важно е друго.

Децата - деветокласници, десетокласници и единайсетокласници - работят вече трети ден, някои и четвърти. Самоотвержено влизат в наводнените помещения и пълнят кофи с кал, с тиня, мъкнат всякакви боклуци. И го правят с усмивка, с настроение! Защото са млади хора, позитивни, енергични. Защото искат да вършат нещо смислено, полезно; нещо, от което ползата е видима веднага; тук и сега. По едно време някое от момчетата щляпна две кални лапи на задника на едно от момичетата. Остави марков отпечатък на "фешън дрешките" тъй да се каже. Госпожицата писна, естествено. Врътна се, мацна момчето. Включиха се и още няколко в мазалото. Омърляха се здравата. В същото време работата не секна. Момчетата си вадеха от мазето кофите и боклуците, ние отвън поемахме и носехме. И всичко с ей такива усмивки. И макар че им правехме забележки да не мацат (зарази има зер, но кой ти слуша), да не мятат кални лапи няляво-надясно, че летят пръски и към нас, и ние се смеехме. Учителите, които все искаме сериозно отношение и внимание.

После седнахме да отдъхнем, да пием вода и да хапнем. Нашите момчета и момичета си седяха с калните ботуши на земята, с мърлявите дрехи, хапваха си, смееха се и флиртуваха, а очите им грееха. Усмивките им не слязоха от лицата. Мръсни, уморени, гладни, но доволни от себе си и от своята младост. Щастливи!

И си мисля, че бригадите, по време на които ние също бяхме уморени, мръсни и гладни, но весели, липсват. Физическата работа, усещането, че всички са мръсни и неглиже, разказването на вицове, замерването с мръсотия (домати, грозде при нас), пискането на момичета от някоя грубичка шега, заливането от неудържим смях им липсват на децата. Те просто бяха част от нашето израстване и явно и на тях им са нужни.

Защото иначе общите им занимания не толкова ги обединяват и сприятеляват, колкото всъщност ги разделят и конфронтират. Защото общите им занимания са да ходят по магазини, да обсъждат материални придобивки, разкрасителни процедури и още кой знае какви неща.

Затова нашите гимназисти по своя инициатива си направиха бригада. И утре пак ще са на линия. Не защото някой ги задължава.

26 август 2013

Страхливо гостуване

Мой близък страхливо сподели с мен един свой разказ. Не пожела да напиша името му, не иска и никакви линкове към други негови авторски текстове. С пълното ми уважение към него и страховете му споделям тук неговия текст откровение.
Приятно четене!

Е, може да сте чували, ама може и да не сте. Затова да си кажа от сърце туй, що много ме човърка.

Има едно Страхливо. Чували ли сте за него?

Дали пък не сте го виждали? Май-май някои го познават, а?

Има едно Страхливо. Кога се е появило и настанило тук на топло, не зная. Зная само, че трудно го удържам.Честичко се изтъпанва и като пълководец издава команди, на които не мога да не се подчиня.

Имам едно Страхливо. Аз си го имам! Мое си е! Честичко го гоня, хокам го, защото го мразя. Не. По-скоро се срамувам от него. Ама то си е тук и си е мое.

Ах-а да повярвам, че съм го прогонил, то се пръкне отнейде баш когато хич не ми е до него. (Все ми изниква, когато съм решил да се покажа смел и решителен! Тюу!) Чудя се с чуждите Страхливи ли иска да си похортува, или от мене да избяга.

Страхливото не съм го канил и хич не го искам. Май. Ама като ми се разсърди и си изпокрие мустачките, баш в смелите безумни моменти най-много ми липсва.Тогава си го търся. Моля му се да се появи като мое второ Аз. Втори акъл да ми даде. Да ме спасява от Смелото. Затуй се чудя искам ли го, или го не ща. Ама наистина се чудя. Кой да ми каже, обаче? Кога да го потулвам на тъмно и кога като спасител да го викам? Че може ли хич пък без Страхливо да живее човек?!

Аз, като се замисля, май си го и харесвам моето си Страхливо. То си ми е като собствената пръдня, дето се вика. Стиска си я човек – зер е некултурно да я отърве пред хората – ама тайничко и без свидетели си я пуска на воля, че да не изригне. Своето си, пък било то и пръдня, някак на хубаво си мирише – родно и близко, уютно някак! И като се появи (Ама не е ли така след операция на стомах и апендикс?) всички й се радват, щото е ясно, че чарковете вътре са на мястото си и не отказват да бачкат.

Та затова сега си мисля, че ако ми ампутират Страхливото, ще трябва да ме срещате вече с „Ай, завалията!”