Снощи гледах "За мишките и хората" на Асен Блатечки. Признавам, литературния текст не помня да съм чела, не съм гледала и филма.
Тук няма да изразявам впечатленията си от сюжета, от актьорите и тяхната игра, от режисьорския прочит. Достатъчно е да кажа, че в края на спектакъла не можех, пък и не исках, да спирам сълзите си. Достатъчно е да споделя, че след силния, разтърсващ финал хората аплодираха дълго и мълчаливо актьорите и на излизане продължаваха да мълчат. Едва навън, на улицата, започнаха да разменят реплики. Това за мен означава, че видяното е бръкнало в сърцето и мислите на всекиго. И ми стига. А аз си плаках, преживявах, подсмърчах, защото съм такава.
Същото се случи и предния път, когато гледах "Български разкази" на Мариус Куркински. На театър не бях плакала, но и това ми се случва вече и не се срамувам. На тези, които ме погледнаха с насмешка, ще кажа, че не ме интересува тяхното мнение. За мен е важно собственото ми преживяване и емоция. Затова съм отишла лично - за да видя, преживея и премисля сама.
Тук няма да изразявам впечатленията си от сюжета, от актьорите и тяхната игра, от режисьорския прочит. Достатъчно е да кажа, че в края на спектакъла не можех, пък и не исках, да спирам сълзите си. Достатъчно е да споделя, че след силния, разтърсващ финал хората аплодираха дълго и мълчаливо актьорите и на излизане продължаваха да мълчат. Едва навън, на улицата, започнаха да разменят реплики. Това за мен означава, че видяното е бръкнало в сърцето и мислите на всекиго. И ми стига. А аз си плаках, преживявах, подсмърчах, защото съм такава.
Същото се случи и предния път, когато гледах "Български разкази" на Мариус Куркински. На театър не бях плакала, но и това ми се случва вече и не се срамувам. На тези, които ме погледнаха с насмешка, ще кажа, че не ме интересува тяхното мнение. За мен е важно собственото ми преживяване и емоция. Затова съм отишла лично - за да видя, преживея и премисля сама.