На Петльовден за момчетата и за мамините синчета

    Петльовден е. Традиционно пожелаваме на мъжките майки да отгледат здрави и силни синове; момчетата да станат сериозни, отговорни мъже, които да са способни да посрещнат трудностите в живота и да преведат през изпитанията му своите близки. 

    И тая година не пропуснахме добрите пожелания и хубавите приказки. Ама нещо има, дето ми извива нервите и ги опъва на лък, мислите ми спира и завръща все към сегашните ми ученици.        Всички знаят - в удължена извънредна междусрочна ваканция сме. В последната седмица на януари изпитвахме, оформяхме срочни оценки, замествахме болни колеги, че и ние накрая се разболяхме. Както и да е! 

    Моите петокласници имаха да направят свой проект (лапбук) за избран народен празник според традиционния фолклорен празничен календар. В двата класа проектите бяха усложнени, като задачата на учениците бе да представят два, че и няколко празника, съчетавайки ги по общи белези, но и отличавайки характерните им особености. В третия клас така се случи, че учениците се подготвяха само за едни празник. Отделихме време - къде два часа, къде три - всеки показа работата си и разказа най-важното за празника или за празниците. С две думи презентираха своите разработки. 

    Не всеки имаше шестица за лапбука си, оценките тръгваха от тройка за предадено и представено "нещо си там" до отличен, но... Думата ми е за приемането на коментара и оценката за съответната работа, както и за приемането на срочната оценка. 

    Мамините синчета уж разбраха какво им казвам, когато мотивирах оценка пет, четири или три за лапбука. Още в междучасието обаче майките орлици ми бяха пратили писма в електронния дневник, в които изразяваха несъгласие с поставените оценки, питаха за предварително поставени изисквания, негодуваха срещу моите завишени критерии. Те пък, видиш ли, щели да откажат учениците да правят каквото и да било през втория срок. 

    Малките мъжаги изразиха недоволство от ниската оценка, но се съгласиха с констатираните слаби страни в личното им произведение. Нацупиха се, тропнаха няколко пъти, повишиха глас, но приеха факта - това са направили, това са получили. Един юнак първоначално категорично отказа да представи пред класа много добре изработения си лапбук и получи ниска оценка (хартията, текстът и картинките са само малка част от всяка презентация все пак). На другия ден, когато вече бях оформила срочния успех, същият момък пожела да представи лапбука си и го направи чудесно, но втора оценка за това не получи, пък и първата не се промени - златната вода беше изтекла. 

    При обявяването на срочните оценки същите малки мъжкари гледаха малко изпод вежди, признаха, че са очаквали по-високи оценки, но последната практическа задача се била оказала не толкова проста работа, колкото първоначално им се сторило. Приеха по мъжки и с достойнство петици и четворки за срока вместо шестици и петици. Обаче приеха предизвикателството да ми докажат през втория срок, че съм сгрешила, и те заслужават повече. Имаше "А да видим!" и "Ще видите, Вие!" И това през усмивки, приятелски закани и клатене на глави.

    Мамините синчета не изразиха лично позиция. За тяхното добруване пак майките се изпъчиха в боен ред да искат обяснения и да сипят заплахи. И на едните, и на другите срочните оценки останаха такива, каквито съм преценила. 

    И сега си мисля, че мъжки момчета са ми се паднали в моя клас. Трудни са! Характери и половина. Обаче са  добри хора, приемат фактите като факти и не хленчат. Настървяват се за победа, но по честния и достоен начин, а не с подливане на вода и удари в гръб. А това показва мъжкарското в тях. И ми става хубаво. Усмихвам се и им съчинявам учителски благословии.

    Благодарна съм на техните майки, които държат да ги направят мъже, а не мъжленца-мижитурки. Сигурна съм, че това е правилното поведение.

    Мамините синчета отсега да се опитат да не приемат мечешките услуги на майките си, ако имат сили. Макар че... Много е топло под полата на мама и лесно се живее. До едно време.

Честит ден на мъжкото чедо! Не си разваляйте момчетата!

Изнасилената даскалска душа

Горките ни класици! Горкият Вазов! Как ли се върти в гроба, горкият! Седмокласниците бяха предупредени, че ще правим преразказ на някоя от шестте части на разказа "Една българка". Вярно, в рамките на един учебен час, но една част може да бъде преразказана за 40 минути. Ако се знае съдържанието на целия разказ, естествено, пък и ако се знаят отделните части в детайли. Аз си знам едните юначни седмокласници, че не четат, че не пипват книги, че не отварят и учебниците си, освен ако не ги приканя твърде настоятелно да потърсят отговор на зададен от мене въпрос нейде в учебника. Ама като туй изнасилване на авторския текст и на моята бедна даскалска душа не съм и сънувала, че е възможно. Почувствах се така от преразказа на една девойка, която разполага с "професионална помощ" у дома. Сигурна съм, че с най-добри намерения са писали и брисали в комплект тя и знаещият помагач. Сигурна съм, че и от подготвени листи е преписала в часа, понеже аз съзнателно не гледам учениците, а си проверявам други писмени работи. Е, признавам! От небето гръм да бе паднал в стаята, не би ме потресъл така. Ето малка част от текста на госпожицата, който трябва да е преразказ в сегашно време на IV част от разказа на Вазов.

Илийца се притеснява за него и си мисли, че вече е умряло. Слага го в лодката, а там ги спира дебел турчин и им попречва пътя. Бабата се притеснява, че не иска да я писне да мине, за да спаси внучето. Внучето ставало още по-зле, не могли да го спасят и то умряло. Джамбалаза казва на бунтовника, че внучето на баба Илийца е умряло и той се самоубива.

Пунктуацията и граматиката се виждат на снимката.

... и първият ноемврийски ден

Околностите на Аспарухово уж ги знаем. Поне сме ги обикаляли с децата, когато бяха още деца. Дойде ред да погледнем и два пръста по-далече от носа си. Подминахме Галата, не свихме към Фичоза, пресякохме и Ракитника, та стигнахме до хижа Черноморец. Туристите са ми казвали, че там е красиво, но от чужди думи спомен няма.

Две котета ни съпроводиха до плажа с надежда да им дадем нещо вкусничко. Ама ние нямахме нищо за хапване. Затова след като се качихме отново до сградите и поехме към Камчия, те ни оставиха "да си трошим главите" с човешките си глупости. Поехме по маркирания маршрут до р. Камчия, дълъг 16 км.

Наслаждавахме се на гледки от няколко "гледачни" места, до които ни води пътеката. А тя никак не е трудна. Има един по-стръмен участък - не повече от 50 метра, но с щеки се качва и слиза без проблем. Радвахме се и на факта, че гората е смесена - дъбове, брястове, липи, кленове, габър си съжителстват чудесно. Даже се почудихме дали няма диви прасета при това изобилие от жълъди, но като знаем, че животните в нашия край са безкрайно малко, спрхме да мислим за евентуална среща с глигани.

Стигнахме само до мястото, където синята пътека се отклонява от брега. Това изглежда като обитавано от къмпингари място, от което по стръмен път с траверси се стига до плаж Кара дере.

После поехме обратно - "маджата беше огладняла", защото тръгнахме незакусили и без никакви неща за хапване в раниците. Разходката в гората продължи не повече от три часа; разстоянието не беше голямо, но темпото диктувах аз. Почивахме си, философствахме си, ахкахме и охкахме от красота. Вървяхме бавно. Гледахме. Дано сме видели!

Пак ще поемем натам.

Последният ден на октомври...

Днес плановете бяха едни, после други, накрая заредихме термуса с чай и след късната закуска отидохме на плаж.

Есенният плаж е особено романтично нещо. Нещо, което те кара да разговаряш с човека до себе си, да слушаш морето и да си мислиш. На есенния плаж тълпи от хора няма. Обаче има тук-там по някой човек - някои бягат, други рибарстват, трети чакат дечковци на по 2-3 годинки да си поиграят с пясъка, рапанчетата и пръчките. Ние днес отидохме на плаж Галата. Аз само бях чувала, че до него се стига по доста на брой стъпала, но не бях ходила. Е! Срамота е! За 22 години живот във Варна да не съм ходила! Затова избрахме този вариант за разходка. Надолу - лесно. Гората е красива, алеята със стълбите удобна, но на места има срутени участъци. Плажът ме учуди. Оказа се съвсем не токова малък, колкото си го представях. Пясък, камъни, гора и прекрасна морска гледка.

И тишина! Не пълна, не! Тишина, която е наситена със звуци от разбиващи се кротки вълни, от шумящ в клоните на дърветата вятър и от птичи раздумки.

На този плаж има растения, които не бяхме виждали. Зеле ли е? Рукола ли? Изглежда сега са се съвзели и с нова сила зеленеят, макар че имат и семенца.

Има и храна за въображението човешко - можеш да видиш делфини, лица, поражения от бури и вездесъщия живот, който тържествува над тленното.

Пътят нагоре е равен на този надолу. Обаче изкачването на 499 стъпала натоварва. Аз нямах сили да се любувам на природата, защото пулсирането в главата ангажираше цялото ми внимание. А то си беше резултат от кардиоупражненията, свързани с катеренето нагоре.

Качих ги тия стъби, ей! Ама и спомен ми остана.

Летните ни пътешествия в три епизода - еп. 3

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много на брой и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие трето.

Както често се случва, ден-два до седмица преди да дойдат повече от два почивни дни се присещаме, че можем да отидем някъде. И този път останахме верни на себе си - планирането и осъществяването на пътуването се случи в рамките на една седмица. Ходеше ни се къде Странджа, ама и на море. Затова решихме да посетим Приморско - място, което е оставало някак встрани от досегашните ни пътеки. Намерихме си хотел на сносна цена - за нас бе важно да имаме място за нощуване с баня и тоалет и останалите екстри към момента не ни интересуваха; Юлиян направи резервация за посещение на о. Св. Анастасия в понеделника - и в събота на 5. септември рано сутринта потеглихме. Пътуването сутрин през Обзорския проход си е цяло удоволствие. В Бургас на Магазия 2 в пристанището пристигнахме някъде към 10:30 - корабчето за острова тъкмо беше отпътувало и морска гара Бургас беше тиха и полупразна. Щом на Юлиян му се получи да поскача на батута...

Приятно ни изненадаха на бариерата с информацията, че първият час от престоя на паркинга е безплатен. "- А така, бее!" реагира Юлко и продължи с още по-добро настроение да кара нататък.

В Созопол спряхме уж да ядем странджанки. По наставленията на брат ми (Батко, благодаря!) спряхме на платения паркинг на яхтеното пристанище в стария град, но... странджанките не намерихме. Поразходихме се и хапнахме по един бургер до южната крепостна кула, послушахме как Александрина Пендачанска и Ралица Богданова (Ралица е безкрайно талантливата внучка на моята колежка и приятелка Д. Цокова) се разпяват за предстоящия вечерта концерт на Аполония 2020 и продължихме нататък. Пристигането ни в Приморско съвпадна с преминаването на колоездачите през града. (Да обясня! Същата сутрин рано са стартирали участниците в триатлона "Лъвско сърце", който включва плуване, колоездене и бягане. Ние видяхме колоездачите, които се връщаха от Китен към плажа Перла - северно от града - за предаване щафетата на трети пост.) По пътя се движеха и коли, и колоездачи, но никой на никого не пречеше. Организацията им в нашите очи беше много добра. Хотела намерихме много лесно. Оказа се, че има свой паркинг и е на чудно място. Съвсем наблизо се намира северният плаж на Приморско, лунапарка, както и самият център на града. В същото време глъчка и шум от съседни заведения няма. Направо супер!

След кратка почивка от карането тръгнахме да разгледаме. Краката сами ни отведоха до северния плаж и после до музея на Приморско, който съществува само от четири години. Плажът беше пълен с хора въпреки силния вятър и очевидно големите вълни. Музеят обаче си беше празен. Веднага след нас в него влязоха група туристи от Стара Загора и заедно с тях разгледахме експозицията и изслушахме интересните обяснения на служителката. За мене беше новост да науча, че с. Ясна поляна е било тихият пристан на т. нар. толстоисти - последователи на Л. Н. Толстой. Той самият е бил за кратко в България - в близост до Силистра (тогава част от Турската империя) по време на една от многото Руско-Турски войни. С българите от толстоистката колония в Странджа той си кореспондира и тук неговите последователи издават някои ръкописи, но сам Толстой не идва в България повече. Другото много интересно в музея беше колекцията от стъклени предмети от времената преди да бъде изобретена пипата за духане на стъкло. Прекрасни и добре запазени цветни стъклени съдове. И не единични бройки! Приятно ни изненада холографският запис на древен тракийски жрец, който кани посетителите на Странджа да видят и усетят магията на Беглик таш. И последното - успяхме да се гмурнем в дълбините на Черно море и да разгледаме останките от корабокруширали кораби, благодарение на новите технологии и т.нар. виртуална реалност. Интересно е! Струва си!

Благодаря на директора на музея - много мила и сладкодумна дама - за информацията, че можем да посетим Беглик таш с организиран транспорт. Група се сформира много бързо. Микробусът потегли от стоянката си съвсем близо до музея и ни отведе бързо и без лутане до самото място. Ние за втори път видяхме Беглик таш. Този път се мръкваше и успяхме наистина да усетим особената атмосфера и красота на камъните, тайнствената игра на светлина и сенки. Знаете ли, дразнещо е увлечението на съвременния българин турист да оставя на такива места монети, хартийки и кончЕта. Не знам откъде се появи тая мода, но монетите върху брачното ложе, до трона и върху другите камъни просто не са на място. И на отиване, и на връщане шофьорът получи предупреждение, че по пътя се движат бегачи - състезанието не беше свършило, но явно вървеше към своя край. Видяхме и базовия лагер, както и един от приятелите катерачи, които маратонски бягания не пропуска. На следващия ден - денят на Съединението - се поглезихме с променада по крайбрежната алея, плаж, разходка с яхта, езда и панорамен тур с авто влакче. Малее! Да почвам?

От северния плаж до пристана на Приморско води една добре направена алея, която държи буден ума и дава поводи за различни разговори, т. к. по камъните към морето и по скалите на известно разстояние са нарисувани портретите на различни известни личности - български и чужди писатели, поети, политици, музиканти, а на едно високо място стои на пост красива русалка. После се вижда южният плаж и устието на Дяволска река. Южният плаж за разлика от северния е доста добре защитен от капризите на вятъра и там вълни почти нямаше. Реката не е голяма, но се отличава с лека миризма на сяра. Дали затова я наричат Дяволска? Не попитахме.

По обяд се качихме на яхта и в рамките на малко повече от 90 минутити пътувахме покрай брега, за да стигнем до Маслен нос. Е, красотата на брега е различна, гледана от морето. Драконът, маймуната и сфинксът казаха по едно "Здрасти" на групата и продължиха да си мъдруват. Делфини не видяхме, но пък рибарите в открито море бяха цяло стадо. Сигурно са имали добър улов. Казаха, че в момента се вади сафирид. Уж само се повозихме с яхтата, а бяхме доста гладни и обядвахме в красив ресторант над кея.

После... После Юлиян не ми позволи да се откажа от старата си мечта да пояздя кон. Избраха ми достатъчно яка кобила и с помощ от стопаните се качих на гърба ѝ. Ох! Усещането да си толкова високо над другите обяснява защо на селяните, на подчинените хора не им е било разрешено да се качват на кон. Равномерният ход на силното животно, на чийто гръб бях, ритъмът на стъпките ме караше да изправям гръб и да не се отпускам. След половинчасова разходка доста ме боляха краката, но... Няма да ми е за последно. Искам пак! Накрая се метнахме на влакчето за Китен и видяхме Атлиман откъм сушата, помъчихме се да познаем в кой хотел от ММЦ изкарахме някога медената си седмица. Да, ама не можахме. Всичко е много, ама много променено.

В понеделник тръгнахме наистина рано от Приморско, понеже трябваше да сме навреме в Бургас за посещението на о. Света Анастасия. Е, раничко пристигнахме, но пък се поразходихме от гарата до централния площад на Бургас, присетихме се за някои свои стари идвания тук. В 9:30 се заредихме с билети за острова и в 10:00 потеглихме. Половин час с корабчето на община Бургас и бяхме на острова. Какво има за гледане ли?

Музей, скално образувание - вкаменения кораб - и църквица. Другото е билкарница, в която може да пийне човек нещо ободряващо и ресторант, в който да хапне. Проблем е големият брой туристи, които идват наведнъж, а хората от острова не са готови и са малко на брой. Обслужването е бавно, направо мудно. Иначе музеят е интересен - има два макета на кораби, които са всъщност там, за да ги сглобиш и разглобиш по упътването. Съветвам бабите да не спират внуците си да пипат, когато експонатът е на разположение да го пипнеш, да го усетиш и така да го запомниш по-добре.

Обратният път до Варна, както винаги, ни се стори по-кратък. Какъв е тоя феномен? Всеки път констатираме същото - връщаме се по-бързо, отколкото на отиване. Понеделник - почивен ден. Ден, в който да се прибереш, че работна седмица те чака.

Та така. Това бяха нашите три летни пътешествия в тази година, увенчана от корона вируса. Дано следващите ни хрумки за пътувания бъдат без страхове и да са пак на интересни места!

Летните ни пътешествия в три епизода - еп. 2

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много на брой и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие второ.

Всяка година около рождения ден на Юлиян ни завладява желанието да отидем някъде. Далеко ли, близко ли... Важното е да хванем пътя. Тази година потеглихме точно на неговия рожден ден към западната част на Родопите. Там, където полите на Родопа плавно преминават в красива долина и сякаш се допират в полите на младите ѝ посестрими - Рила и Пирин.

След дълго пътуване през Карнобат (Поздрави за Желка и Сашо Георгиеви! Обичаме ви, приятели!), Доспат и Долно Дряново в ранния следобед стигнахме в Горно Дряново. Селото се намира между Лещен и Ковачевица и е съвсем близо но Огняново и до Гоце Делчев. Посрещна ни най-любезният и сърдечен домакин, на когото сме попадали - Сабри. Човек скромен, сърдечен, много видял и преживял, много можещ и работещ със сърце това, което сам е избрал за себе си. Неговата къща за гости - къща Господеви - е направена от самия стопанин с много труд и още повече марак, разум и майсторлък. В нея няма бетон, а само традиционните за селото материали - камък и дърво. Смятам я за автентична родопска къща, но проектирана да има съвременни удобства. Разполага с шест стаи с капацитет 16 души, но скоро Сабри ще финализира напълно проекта си и тогава ще има още четири стаи на втория жилищен етаж. На първия етаж гостите разполагат с кухня и механа, в които могат при желание да се развихрят. Дали ще си пекат месо, зеленчуци или ще правят баници и гювечи, зависи само от тяхното желание. Посудата е в изобилие и оборудване има всякакво.

Та тъй! Сабри ни посрещна с блага дума, със страхотно кафе и домашен сок от бъз.(На колко места ти дават свободата да си приготвяш качествено кафе, колкото пъти ти се допие, без да си платиш за чашката удоволствие? Е, тук не ти броят нито чашките, нито глътките - кафето и сокът са, за да се чувстват добре гостите.) Показа ни стаята и обясни, че в селото има два магазина, от които можем да пазарим до 22:00 часа и една механа, където да вечеряме, ако желаем да ни сготвят и сервират. Отдъхнахме, освежихме се след пътя и излязохме на разходка.

Старците тъкмо бяха наизлезли по пейките и си говореха, младежите и децата си ходеха на тумби и огласяваха тесните улички на селото. На всеки наш поздрав получавахме сърдечен отговор, усмихнати хора ни заговаряха на своя мек български диалект. Питаха ни откъде сме, къде сме отседнали; отговаряха ни на смешните въпроси за това откъде си мъкнат камъка, та да извигнат тия улици и дувари; напълниха ни шепите със сливи; почерпиха ни... ей тъй, щото минаваме по пътя и сме част от хората на улицата. По-възрастните жени бяха пременени с едни бели кърпи (надиплени леко около лицето, скриващи косите) и дочени манти - хората тук са помаци - а по-младите си бяха облечени в обичайните за съвременността ни дрехи. Съвсем нормално цивилизовано население - нищо, което да притесни външния човек. Даже се впечатлихме от уважението, което видяхме, кротостта и сърдечността. На повечето места по страната тези неща сме ги изгубили. Дано не е безвъзвратно! Вечерта Сабри ни изненада с уменията си да свири на акордеон и да пее. Трапезата, която беше събрала нас и другите гости, се оказа пребогата и пълна с настоение.

Обиколките ни в района в следващите дни включиха посещение на Ковачевица и Лещен, Омая, Тешово и Лъки. Ковачевица и Лещен са известни и много посещавани етнографски резервати, но истински живот в нях няма. Те са само туристическа атракция. Училища и детски градини в тях няма, но пък заведенията и продавачите на сувенири са достатъчно. В тях времето наистина е спряло, но само при "гмуркане" в страничните улички може да се усети този дух на отминалото време. По главните им улици цивилизацията си е оставила отпечатъка. Ковачевица в снимки:

Лещен в снимки:

След като видяхме затворената глинена къща в Лещен, поехме към другия проект на нейния собственик - Еко селище Омая. То се намира съвсем близо до гръцката граница и КПП Илинден, до с. Гайтаниново. Мястото е прекрасно. Гостите на отделните къщички разполагат със своя собствена територия и могат да се чувстват напълно изолирани от цивилизацията, ако това им е желанието. Целият комплекс е огромен - има прекрасно езеро, други малки водоеми, басейн, полянки, ресторант, барче. Ако човек може да си го позволи, не виждам защо да се лишава от това удоволствие да спиш в нетрадиционна къщичка, посторена от червена кал, от камък или дърво.Аз можех да си стоя под дъжда и само да съзерцавам водното огледало или чудната зелелина наоколо.

Водени от желанието да си купим качествено сирене, поехме към с. Тешово. Сирене не си купихме, но пък разгледахме църковния комплекс, който включва храм, килийно училище, монашески килии. За съжаление този огромен храм, сякаш строен за царски особи, днес е тих и празен, както и селото. В него живеят съвсем малко хора. Същото е и със съседното село Лъки - хората тъкмо се викаха един друг, че да си получат пенсиите. Някога многолюдно, днес то е дом само на 35 души. Тук думите ми свършват.

Гледки от Тешово и от църквата, запазила спомен за минало величие.

Село Делчево пък, е разположено високо над Гоце Делчев и от него към долината се разкрива чудна гледка. Интересно е, че от него или до него може да се стигне до интирисни туристически обекти и по упътвания от картата в селото най-дългия пешеходен маршрут е около 5 часа. Къщите и тук са с характерна архитектура, но селото не е тъй популярно като Лещен и Ковачевица.

Гоце Делчев е много спокоен областен град, който за нас остана малко непознат. Музеят е интересен с това, че някога е бил построен от заможен неврокопски търговец за дом на семейството му, после сградата е била известно време полицейско управление, а днес е хубав дом на историческата памет на града и областта. Колекцията от чанове и хлопки впечатлява посетителите и току някой не се сдържи и ги разпее. Явно уредниците нямат нищо против това и с усмивка приемат малките волности на посетителите. Стаята, която е била проектирана за домашен параклис, и днес е със запазен арковиден таван и, заставайки на мястото за молитва, човек чува гласа си по нетрадиционен начин. Предполагам, че в молитвите си първият стопанин на този дом се е чувствал особено близък с Бог - акустиката има вълшебно въздействие върху човека. Някои църковни книги и особено ямурлукът от козя вълна ни зашеметиха. Ямурлукът със сигурност тежи доста, но пък топли, пази от дъжд и вятър и може да се ползва за постелка. Като се сетя, че македонските комити са ходели с километри по тия чукари, носейки и оръжие, и ямурлук, и още една гора вещи... Няма как да не зацъкаме с език. Яки българи са били. Споровете са излишни.

За капак вечерта Юлиян ме предизвика и поехме по пътеката, водеща до височините над селото. От мястото със знамето нашият временен дом се виждаше като на длан. На пътеката има изградени и каптирани две чешми, чиято вода в тая жега ни разхлади и ни даде сили да не се откажем. (Всъщност аз да не се откажа!)

Тръгнахме по обратния път към дома, но по пътя към Банско и Юндола. В Банско разгледахме много набързо музея на Вапцаров, Веляновата къща и мемориалът на Паисий Хирлендарски. Къщата музей на Неофит рилски ни остана за друг път, понеже се оказа, че музеят почива от 12:00 до 13:00 часа, а нас ни чакаше среща с Байкушевата мура и нямахме желание да висим по кръчмите в този толкова комерсиялизиран курорт. Предадохме поздрави на Байкушевата мура от нейния набор в Аспарухово - казват, че и двете дървета са връстници на Дунавска България и вече повече от 1300 години бдят над българите.

Пътувайки на север към Юндола от Рила срещу нас се носеше буря. Разбрахме, че и другите шофьори изпитват колебания да ѝ се противопоставят, когато забелязахме, че никой не ще да ни изпреварва, а малко по-късно след нас на една отбивка спряха още две коли. Дъждът и вятърът си бяха сериозни, опита се да завали градушка, пътят не се виждаше. Друг път се е случвало да ни изпреварват с бипкане на клаксони, но този път... Хммм! Накрая стигнахме във Велинград и не особено трудно намерихме своя хотел - Витоша. Стаите му са обновени, баните са нови, но като цяло базата си е позанемарена и това си личи най-вече по т.нар. ресторант и по коридорите. Хубавото е, че басейнът за плуване е 25 метров и топилото е достатъчмно голямо, че да не се чувстваш в неприятна близост до другите накиснати в топлата вода. там се запознахме с Данчо и Христинка от София, с които си изкарахме доста весело първата вечер в хотела - даже май попяхме по едно време. Центъра на Велинград ни хареса със своите зелени паркчета и градинки. До Клептуза не стигнахме, но пък при следващи пътувания, няма да пропуснем да посетим мястото. Но пък намерихме време да отскочим до Дорково и до крепостта Цепина. В Дорково видяхме статуята на мамута (мастодонт), чиито кости са намерени в селото. За разлика от динотерия (Deinotherium) в Асеновград, този мамут не ме изплаши - повече приличаше на слон ли, що ли... А крепостта, както и много други крепости у нас, е разположена на красиво възвишение над селото, но от нея са запазени твърде малко неща - част от кулата с водохраниблщето и част от крепостните стени на цитаделата.

По обратния път по магистралата успях да хвана бягството на бягащото дърво. То, милрото, не е ясно от хората ли е търтило да бяга, или към хората. Но... Важното е, че го виждаме колко се старае да стигне някъде. Е, ние стигнахме до края на нашето второ пътешествие за това лято.

Остава да разкажа третото. То съвсем няма да е така дълго и досадно.