13 август 2019

Бягството

  
Писна й. Донареди всичко за гостите, обу най-удобните за ходене обувки, грабна си якето и излезе навън.
Чакаха гостите след половин час, но чу гласовете им по сълбите и се скри на площадката на горния етаж. „Съпругът да ги посреща! Нали са неговите гости!“ – каза си тя и спокойно слезе, щом входната врата на техния апартамент хлопна гостоприемно след гърбовете на групата. Беше решила повече да не се връща тук – у дома. Ежедневните грижи за съпруга, за щерката – отдавна пораснала претенциозна кифла, която все нещо и някого не харесва; придирянията на директорката на селското училище, в което работеше уж за кратко, а вече пета година; фръцканията на колежките, завършената нелогичност на работата в клас... Аааа! Всичко се трупаше и все повече я смачкваше. Все повече и повече. Затова преди да се върне любимият й с бири и лимонади за поредната вечер тип домашна кръчма стъкми една чанта багаж, остави го в мазето и продължи да приготвя месото и картофите за глутницата. Всяка седмица по два пъти, всеки месец – осем... Ядене, пиене, карти, просташки приказки, пуберски забавления (ама зящо вярват, че обсъждайки естествените телесни функции изглеждат млади?), пикантни клюки и злобни обсъждания на колеги и шефове. И толкоз! Затова се махна. Вече не издържаше.
Крачеше към ЖП-гарата и мислеше накъде да потегли, закъде да си купи билет. Дали към къщата на баба си в една планинска махала, или при приятелката от далечното детство, която живееше като сицилианска матрона в триетажна къща за гости на южното море? Къщата на баба вече няколко години е празна – приютява разни градски наследници за по няколко седмици през лятото. Дружката пък сега скучае – сезонът отдавна свърши, а новият е далеко – стаи и време в изобилие. „Никаква приятелка! И на нея ли да обяснявам защо и как така! – реши категорично. Ще се кача в махалата горе в Балкана! Градът е близо – магазини, цивилизация, а хората – далеко. Съседите се чуват рядко, но почти не се виждат. Чува се оглушителната тишина. И съселите на тавана. Ама те са й другарчета. И глиганите, дето идват да ровят за жълъди. Ама само нощем. А! И кълвача. Той обикаля престарелите сливи в подивелия двор и се мъчи да ги лекува през лятото. Амо сега надали ще е активен – вече си е бая студено.“
Там – в самотията – ще си проветри главата! Всяко лято поне за две седмици така си лекуваше градските болежки – токчета, усмивки, култура... Лицемерие. Тука си джапаше боса из тревата, косеше като хара избуялата растителност в древната сливова градина, бодваше си по някое диво цветенце зад ухото и си свиркаше по гаменски. Ни ток, ни радио ползваше. Телефона го изключваше още на гарата в града и до заминаването си не го поглеждаше. Подивяваше си, както тя си знае. Така устискваше до следващото лято.  Преди тръгване наобратно цапваше на лицето една, втора, трета ръка шпакловка, мацваше на ноктите лак и се прибираше в човешкото гето.
***
Стигна навреме. Купи си билет. Напълни си вода от чешмичката и зачака. Не погледна телефона си – иначе щеше да види, че любимият й и двама-трима от гостите я бяха търсили. Тя беше решила, че не иска да ги чува, не й се мислеше за никого от тях.  Най-вече я дразнеше една от жените на неговите приятели. Колежка в същото училище, която си вярваше, че са си дружки. Всеки ден в служебния автобус нещо ломотеше. „Как ли й се говори след 6 часа учителстване? Хм!“
Времето мина. Качи се във влака. Зае място до прозореца. Не че през нощта ще вижда нещо навън, ама навик. Все пак й предстои след известно време да се прехвърля на друг влак за планинското градче. Успокои се и бързо заспа.
***
На сутринта гледаше сърдито през прозореца, а по пътеката между седалките минаваха хора и сядаха на обичайните си места. Жени и мъже кудкудякаха, както всеки ден. Служебният автобус спираше по замръзналите спирки и взимаше учителите, за да ги отведе при децата на село. Досадната колежка се качи, погледна я въпросително и по приятелски почти тревожно, но този път седна другаде. Слава Богу! Нямаше да се налага да отговаря на въпроси. Засега.

11 август 2019

Машина на времето. Проста и зелена.

Изсипах ги в мивката на двора и ги почнах. От водата те станаха ярки, лъскави. Зеленото им заискри и ме върна повече от 30 години назад във времето.
А, 30! Барем 35!
Както и преди толкова и кусур години мъжете се погрижиха за бурканите, за снабдяването с копър, синап, оцет и т.н., за запечатването, варенето и ваденето на бурканите.
А аз си слушах радио, пълнех си прилежно бурканите с хрупкави краставички и си мислех за поточната линия в консервената фабрика, където по цял месец карахме бригади.
Не се сещам да не сме искали да ходим. 14-15-годишни младежи, живеещи заедно. Кое  да не му хареса на човек. Ядене според тогавашните стандарти за столово хранене, спане в стаи по десетина души, къпане в обща баня, всяка вечер нещо забавно, номера и зевзеклъци, вицове, любовни трепети...
Готин живот без родители, училище и уроци!

Та, редя си аз краставичките и си мисля!

Сетих се за Силвето, дето първия ден от бригадата нахълта тичешком в стаята и завика: "Чшафи,чшафи! Бъ'зо, бъ'зо!" След десетото повтаряне разбрахме, че са започнали да раздават чаршафи и трябва да побързаме, че да не свършат новите и здравите.

Сетих се как вечер отрядният минаваше да загаси лампите по стаите, а ние, скупчени в някоя стая си разказвахме я страшни "вицове", я вълнуваща история за трагична любов.

Сетих се, че не само момчетата си въртяха номера. И момичетата се дебнехме да направим "космонавт" на някой спящ, да заредим вода над вратата и да се заливаме от смях, когато кофата се излее върху първия влязъл, или пък да се кискаме на човека, който хване намазаната с паста за зъби брава на спалното.

Сетих се още за това, че Краси беше много гнуслива и някои се възползваха, когато имаше нещо по-така за хапване. Например има пържени кюфтета и тя се е наточила да си хапне. От съседната маса се чува: "Еее, какъв е тоя косъм на кюфтето ми?" или пък: "Изми ли се хубаво? Как пък можа баш в лайното да стъпиш?" И Краси става, и излиза от столовата. А кюфтетата мигновено изчезват от чинията й.

Та така. Краставичките днес ми бяха истинска машина на времето - простичка, много зелена и хрупкава.
Ако при вас е пратила някой спомен, драснете един кратък или дълъг коментар!
М?



06 август 2019

Поклонническа обиколка на Преображение

На Преображение по манастирите.
По ред на посещенията:

Чипровският манастир ни посрещна умит от утринната роса. В храма служеха св. литургия. Отчето четеше почти сричайки. Пригласяха му и отпяваха "Ааамииин!" мъж и жена. След няколко минути свещеникът потъна в олтара и продължи служението, а към двамата певци се присъедини по-възрастен свещеник в ритуално облекло. И като запя! А другият мъж му отпяваше! Ииих! Красотата на православното песнопение ни бръкна в душите. Аз съм лесна - сълзите се затъркаляха волно към гърдите ми. И ми ставаше леко - песента отне нещо и ми дари много чистота. Ама и Юлиян се разчувства. Магията си беше истинска.




Лопушански манастир. Стигнахме къде обед. Тишината, чистотата, красотата на целия ансамбъл ни покориха. Служителката в храма - такъв не бяхме виждали - отзивчиво и с уважение отговори на въпросите ни. Поинтересува се откъде сме и прати поздрави на дядо владика във Варна. Някак от самосебе си говорехме тихо, почти шепнешком. Лястовичките бяха най-шумните посетители.



Клисурски манастир. Вървейки към портите му, смятахме, че музиката от недалечните кръчми ще опорочава всичко, както знаем, че се случва в други манастири. Обаче очакванията ни бяха разбити на пух и прах още след влизането на манастирска територия. Такава тишина! И птичките сякаш си шепнеха - а прелитаха покрай нас, не да е нямало. Централният храм "Св. Св. Кирил и Методий" на това естествено възвишение прилича на царски дворец. Зеленината и манастирските постройки са в съвършена хармония, а монахините са украсили с толкова много цветя! Монахинята, която ни отвори музея, бе любезна да ни попита откъде сме и при кого се черкуваме. Знаеше кой е нашият епархийски храм, знаеше кой е поп Георги. Мила, любезна, усмихната, макар че притича от зеленчуковите градини на манастира, за да откликне на желанието ни да разгледаме повече. Изпрати ни с добра дума и благослов.
Какво повече? Благодарим сърдечно!



Не бяхме планирали точно така да направим обиколката си днес, но се получи добра.







01 август 2019

Аз чета, тя слуша.

Моята внучка обича приказките и е в състояние да слуша или да разиграе някоя десетки пъти. И не й омръзва.
Като всяко дете.
Ето например няколко записани прочита.
"Корабчето" от В. Сутеев


"Пръчица вълшебница" от В. Сутеев

"Клан-недоклан" от Ран Босилек


Приказки за моите внуци

Имаме стара книжка с приказки - "Весели приказки в картинки" от В. Сутеев. Вихра вече има любими от тях  А сега открих и филмчето по приказката "Различните колела". Че и на български! Хубави и поучителни истории, които децата разбират и харесват.
Приятно гледане!


26 юли 2019

Новина? Няма! А каква хубава обещаваше да бъде!


Половин Варна отново без вода  - Каква глупост си ми донесла? Нали те пратих да направиш репортаж? 
   -  Ето го. Имам репортаж.

  - Слушай, момиченце, репортажът трябваше да разкрива скандалната ситуация, в която болница като нашата стои половин час без вода. Ти какво си овапцала?

-       - Да. Отидохме с колегата на място. Видяхме служителите на ВиК с техника до една голяма яма, от която явно е текла вода, и снимахме.

-        - И?

Стажант-репортерката Дани Петрова – напористо моме – обясни надълго и нашироко ситуацията на шефа си. Той вече осма година се напъваше да се докаже като особено ценен кадър в регионалната телевизия и сънуваше себе си, седнал на редакторския стол в централата в София. Днес го обхвана треска, щом чу от своя позната, отишла за медицинско в Психото, че в най-голямата болница на града има аварирал централен водопровод и по алеите тече вода (Ама вода да видиш!) вече 15-20 минути. Юрна се г-н Главният. Звъня на двамата репортери и на най-видния местен журналист, ама те се оказаха заети – единият отразявал празник на летния ошав в село К., а другият бил на планувани снимки в Института за изследване на мигриращите рапани; журналистът пък  имал снимки днес и си запазил час при козметик за оформяне на веждите и брадата. Г-н Главният почти се поддаде на паниката – такава златна възможност, а да я изпусне. В този миг видя новото моме – вече месец стажуваше при тях и никой не я взимаше със себе си – чатеше си с някого и отегчено сръбваше кафе.
      - Ей, кукло! Я кажи учила ли си как се прави репортаж на терен?
    - Естествено, г-н Главен! – ококори дългомиглести очи момето. – Най-яки ставаха моите репортажи.
    - Дано! Слушай сега! – оглеждайки се, заговори шефът. После я поведе припряно към паркинга и пред колата на Нико се спря. – Тръгваш с шофьора Нико и отиваш в Болницата. Има авария и вече половин час никъде няма вода. Шофьорът ще снима, ти направи репортаж! Такъв скандал! Недопустимо е 16 етажа да стоят толкова време без вода! Разбра ли? Нико? Ти си знаеш!
    - Ясно! – светна Дани и се метна в колата, а Нико потегли почти като на нощна гонка – беше натрупал опит в непрофесионалните снимки на терен, че и бонуси беше получавал за такива любителски изпълнения.

Стигнаха бързо. В ниското пред болницата имаше езерце. Коли и автобуси пореха с вълни повърхността му и обливаха с освежаващи струи хората на спирката и тротоара. Здрави и болни се чудеха откъде да прескачат или да преджапат накестерме  и псуваха.

Обаче... Вода вече не течеше! Бре!

Стажантката и шофьорът видяха къде са скупчени много хора и няколко машини и кацнаха при тях. Дупка. Багерът копае. Една друга машина чака с подготвена голяма тръба – явно ще я подменят. Дани Петрова се разпени и се навря най-отпред, а Нико мина отсреща да снима. Някакви мъже му се скараха да се пази, че греблото на багера може да го удари, а на нея й казаха да се отдръпне от ръба – можело да падне. Даже някой я хвана за ръката и я дръпна. Тя се разпени, развилня се, започна да пита на посоки кой е отговорен за тая авария, как може да оставят хиляди болни, десетки операционни и стотици тоалетни без вода. Тикна микрофона пред лицето на един от работниците, после намери някаква лелка по нощница и тъкмо да поиска мнението й за настъпилия апокалипсис в болницата... Пред микрофона и камерата се появи един костюмар. Скри цялата картинка и заяви, че той е директорът на цялото медицинско учреждение.
- Господин Директор, - улови сламката напористата репортерка. – Как допуснахте вече повече от 30 минути цялата болница да стои без вода? Кой е отговорен за тази криза?
- Млада госпожице, - с изнесен глас каза мъжът – каква е вашата информация? Какво Ви интересува? 
   - Хората се оплакват, че няма вода, тоалетните вече смърдят, няма запас от вода по отделенията. А това е болница все пак! И това е Болницата на региона! Гражданите имат право и се интересуват защо е допусната такава небрежност. Кой е виновен? Кой ще поеме отговорност за страданието на толкова болни?
- Разбирам, че Вие имате някаква информация, но... Нека проверим!
- Какво ще проверяваме? – викна Дани, а Нико навря камерата в лицето на лъскавия господин.
- Заповядайте, елате да проверим къде точно няма вода! – настоятелно повтори Директорът.

Нямаше какво да се прави... Тръгнаха след него. Зад гърбовете им машините и работниците продължаваха нещо да работят. Много от зяпачите обаче тръгнаха с телевизията. Качиха се първо на последния 16. етаж – вода имаше. Имаше и отчайващо глупави погледи на хора, които сега чуваха, че болницата била стояла половин час и повече без вода. Нямало такова нещо. Докато стигнат до първия етаж Дани бе променила концепцията си за репортажа и еуфорично обясняваше как десет минути след началото на теча екипът от отговорни хора в болницата се задействал и предприел нужните мерки водоподаването по етажите да се осъществява по аварийния кръг; как на двайстата минута екипът от ВиК пристигнал с техниката и започнал отстраняването на аварията; как всеки служител на болницата и на водното дружество бил на място и съвестно си гледал работата. Цял час стажант-репортерката снова по коридори и клиники, качва се и слиза по асансьори и стълбища и направи репортаж апотеоз на добрите служители на болницата и ВиК. Слезе после долу и с изненада откри, че на мястото на изкопа се шири сухо петно, насипано с чакъл и пясък, а от водата има бегъл спомен – сякаш работлива стопанка е премела и напръскала с вода току-що. Снима заключителните си думи и се върна в редакцията.
- За какъв чеп ми носиш такъв материал? – крякаше в изстъпление шефът й. – Пратих те новина да снимаш, не рекламен клип! Скандал ни е нужен! Това разбираш ли го?

Дани Петрова  мълчеше и се ядосваше на себе си, че е загърбила основния постулат на журналистиката: „Добрата новина е лошата новина!“ Да се беше огледала за нещо друго! Все някъде щеше да намери трагедия, незаинтересованост или поне катастрофа.
  -  Ей! Съсипа ми хубавата новина! Язък! – рече през зъби г-н Главният.

„Жалко! Новина няма!“ – мислеше си...

Резултат с изображение за без вода

14 юли 2019

В клуб 50

И моя милост биде приета в Клуб 50 точно преди седмица.
Някои хора ме плашеха: изведнъж съм щяла да помъдрея; щяла съм да почна да усещам болки и в органи, за които не съм знаела, че болят; трябвало да съм в еди какви си мерки и теглилки; трябвало да проявявам повече търпение и да изисквам повече от околните... Хм!
Ох! Те сигурно са прави хората, но на този етап усещам, че годинките, килограмите, диоптрите и още куп неща са си точно моите и не се оплаквам от нищо. Болежките ми се трупат като съкровища, но за момента не са станали повече от поводите за усмивки, за гордост, за благодарствен поглед нагоре към невидимите, но осезаеми ангелски криле. 
Преди седмица, на 7.VII.2019 г. чествах своята 50-годишнина и едновременно с това имен ден, който тази година си се падна баш в неделя - св.вмч. Неделя. Всички поканени - нашите най-близки хора - ме почетоха и ме направиха безкрайно щастлива. С това, че ги има в моя живот.


Какво научих за половин век ли? 
Научих се да виждам доброто и да го помня. Емоционалните ми дупки не остават скрити за околните, но се старая да ги преодолявам преди да съм казала думи, за които после бих съжалявала. Научих се да не досаждам с прекалено много въпроси нито на приятелите, нито на децата - когато са готови, те ще споделят, което пожелаят. И те, както и аз, имат нужда от лично пространство. Научих се да не товаря другите със своите мнения, недоволства, болежки. В последно време избягвам близки, които не ме слушат като говоря и непрестанно ломотят нещо без да се интересуват дали ми е интересно. Научих се да ценя моментите на споделено мълчание.

Какво не изгубих - т.е. запазих от детството и младостта?
Продължавам да чета и да слушам детски приказки. Продължавам да подхождам с открито сърце към околните, макар че честичко се разочаровам. Продължавам да любопитствам за много неща. Продължавам да си съставям мнение за нещата чрез лично наблюдение, но пък не го налагам като единствено правилното. Продължавам да си плача лесно - за хубаво и за лошо. Обичам храната, съня, разходките, физическите и душевните наслади, своя мъж, своите деца и внуци.
Какви кривини не успях да изправя?
Все така съм склонна да я карам джаста-праста в домакинството. Все така не обичам да се преработвам и не разбирам напълно абсолютните перфекционисти. Все така мразя да ме сравняват с други и да ми навират в очите чужди успехи без да са видели моите собствени. Все така предпочитам да спра разговора вместо да вляза в лют спор. Все още мога да отсъпя привидно, да изслушам "важните" напътствия и съвети на някого, а да си правя, каквото аз съм решила. 

Хубаво или не - това е моето аз. Обичам си се с всичките кусури и благодаря Богу за живота си. Дано ми даде достатъчно време, сили и обич, за да си продължа пътя нагоре и напред в добро здраве и ясна мисъл. Пък... колкото - толкова! Важно е да постигна своя си връх и да съм редом с мъжа, който вече 29+6 години ме прави щастлива!