Ден без тютюнев дим

Да бе, да!
Къде? Кога?
Днес. Навсякъде по света.
Ааа, ми мноо хууу! Огънче имаш ли?

Не че съм чула точно този диалог, но ...
Днес бях на състезание по колоездене - майсторско каране на велосипед и крос. Организирано по традиция в нашия квартал от ТД "Хан Аспарух", подкрепено от Община Варна и посветено на деня на детето - 1 юни. Провежда се в парка на квартала - зеленина, морски повей, чист въздух. Ученици от 4 или 5 училища са организирани и участваха в състезанието.
Стоим с една позната, тя вади цигара и пали. Казвам и какъв ден е днес и тя ми отговаря, че като е навън може - другите не усещали вредата от нейния пушек!? И един мъж (от организаторите ли, от учителите ли - не разбрах) беше запалил - и при забележката на един от съдиите отговори, че той не знае за този ден. И продължи да си пафка.

Та думата ми е, че трудно такива кампании пробиват у нас и намират привърженици. Повече се включваме в празници, свързани с почерпки на маса.

Празнично - постпразнично

Откриване на юбилейната плоча.



Адаптация на "Урок по география" от Бранислав Нушич (репетиция)

(и по време на концерта)


Един от многото танци - сцената е на открито пред училище.


Първолаците получиха свидетелствата си и книжки за подарък.

Този път празникът беше различен! Не само заради юбилейната плоча и книгата! Беше различен, защото беше на площадката пред училището - на открито, а не в залата на читалището. Още рано сутринта хората се въртяха покрай двора на училище, за да видят какво се прави - звучеше музика, суетяхме се всички. Като цяло тържеството привлече повече зрители само с провеждането си под открито небе. Грешките и малките гафове не тежаха така, както се е случвало в залата; веселието беше искрено и общо; в края на програмата пяхме заедно с публиката, играхме хоро. Това ни накара да почувстваме истински празника и да усетим свежестта и на природата. За мен това беше истински народен празник - в малкия мащаб на селото - но всенароден!

"Диря"

Аз, като един от съавторите, ако съм предизвикала интерес у някого
(благодаря за милите думи на Канев, на metafrasi и на графът - кому не е приятно да приема поздравления и да бъде окуражаван... още повече на такъв хубав ден),
ще се радвам да подклада малко пламъчето на любопитството с няколко снимки на книжицата ни.
Снимала съм началните странички с уводните думи и началото на първата част - моя е честта да се подпиша под тях - пък и стилът ми на писане сигурно личи.

Може да кликнете върху снимките и текстът става четим.
Дали предизвиква интерес? Ще кажете вие! :)

Предчувствие за...

... за лудост ще е най-точната дума, за която се сещам.

Утре предстои:

• да откриваме юбилейна плоча на сградата на училището в Аврен;

• да представим книгата, чийто съавтор съм и аз;
  

• да изнесем концерт, в който моите ученици от групата по СИП-БЕЛ имат същестено участие.

На поканите, изпратени по поръчение на ръководството и колегите, нито една от общо петте телевизии не отговори. Получих доста имейли в уверение на това, че писмата са били изтрити без да бъдат прочетени от новинарските екипи в телевизиите. Това ме навежда на мисълта, че или не адресирам правилно писмата си (до отделите новини), или трябва да изпратим оферта за платен репортаж, че да дойде в забутаното ни село някой.

Преди време бях писала, че предстои да излезе наша книга. Вече я имаме и утре предстои да я покажем на света - за прочит и оценка. Смеем да се надяваме, че сме направили нещо стойностно.

Книгата се казва "Диря" (моя милост е автор на това заглавие - изчервяване), защото е посветена на автентичния местен фолклор и култура на село Аврен; защото издирихме истински авренски песни, легенди и предания заедно с ученици и възрастни хора от селото; защото се постарахме да покажем особености на облеклото и накитите. Защото искаме да оставим диря след себе си - дано да е плътна и положителна. Тъй като ние сме три учителки, а не писатели, за нас направеното е истински успех - колкото и малък и незначителен да изглежда той (този труд) на фона на големите научни трудове на истинските автори.

Утре освен това представяме с моите ученици една кратка драматизация по Бр. Нушич, за която отделихме доста време и усилия. И ако успеят колегите да запишат сценката, а аз да кача записа в мрежата, ще го предоставя за критичен поглед тук.

И понеже утре съм натоварена с доста задачи, спирам с хвалбите и се надявам да очаквате утрешния ми пост след събитията. Обещавам снимки.

Я?

Това се запитал човекът, който снима. Приятелите му го наобиколили да видят
откъде ще литне пиленцето.
;)

Средно поколение ли?

Бяхме младо семейство, запратено на ПМ (който знае що е то, да ме прощава за израза) да служи на Родината. Един колега на мъжа ми често говореше, че е "средно поколение" и едва ли не изискваше светът да се върти около него. Веднъж попитах какво означава това, че е средно поколение. Отговорът гласеше, че до 40 години за него са длъжни да се грижат майка му и баща му, а след 40 години - децата му. Ченето ми падна.
Вече години оттогава и все ме е яд на егоистичната му нагласа за живот. И ме е яд, че философските спорове, на които ставам свидетел, се насочват към утвърждаване на този тип мироглед.

Мъдрости

Това се четеше до днес в мъдрите мисли в страничната лента. Време е да ги подменя. Но и не ми се иска да ги затривам някъде. Затова си ги пускам като самостоятелен пост.

Ако не знаеш закъде си се запътил, ще стигнеш на друго място.

Като му дойде времето за излюпване пиленцето само си пробива черупката! НК-К

Уважавайте правата на децата, но не ги оставяйте да потъпчат вашите! *?*?*

... ти си единственият човек, който ми казва нещата, които имам нужда да чуя, макар и в момента да не желая да ги чувам. - Софи Кинсела

Не можеш ли да го захвърлиш при нужда, съкровището се превръща в окови. - Дж.Р.Р.Толкин

... най-големите престъпления се извършват в името на отечеството или, както казваше последният римски император Ромул: „Започне ли държавата да се нарича Отечество, тя е готова да убива... - Стефан Цанев

Всеки си седи на камбанарийката и сее през свое сито. НК-К

Ти още не знаеш какво има да се прави, а вече казваш „няма да се случи”! Това показва, че мислиш не с главата, а с мустаците, и то преди да са ти поникнали. „Ламята” – Николай Хайтов

Сега имам нещо ново.

За пръв път историческа възстановка във Варна

По случай деня на музейните работници на територията на музея "Владислав Варненчик" тази вечер се проведе възстановка на последната битка на рицарите на Ян Хунияди и Владислав Варненчик с турските войски на Мурад ІІ при Варна. Тя се състояла на 10.ХІ.1444 година след един дълъг победоносен тур от Никопол до Варна и за съжаление войските на полския крал били разбити. Момчетата и момичетата от варненския клуб "Чигот" се превъплътиха в ролите на защитниците и нападателите на Варна и пресъздадоха паследната атака, при която турците побеждават.

Много хора се бяха събрали да гледат възстановката и по мое впечатление останаха много доволни от представлението. Но има и какво още да се желае - добре би било да се предвиди място за зрителите. Просто този път не беше възможно достатъчно добре да се наблюдават бойните действия. И още нещо - управата на музея може да помисли и за озвучаване на събитието.

Речта на уредничката преди самата битка сигурно е била хубава, сигурно е разяснявала историческите събития, на които ни направиха съпричастни от "Чигот", но никой не можа да я чуе. Защото минаващите по улицата коли заглушаваха думите и.

Все пак - добро начало бе поставено днес. Хората доведоха деца и внуци, разказваха - кой колкото знае - за събитията и накрая посетиха музейната експозиция като за десерт.

Догодина обаче ще очакваме повече.
Сега ще се опитам да публикувам клипчето, което заснех. Дано и на вас то се хареса. Поради технически причини сега пускам само няколко снимки. Клипчето ще се появи в най-скоро време.

Очаквайте го! :)

Приказка за пороците

Имало някога един баща, който сам порастил сина си - рано бил останал вдовец. Още в училище синът му бил бамбашка - палав, своенравен, избухлив... Често се биел с връстниците си, че и с по-големи. Станал истински побойник и кавгаджия - тормозел мало и голямо. Веднъж, дваж хората се оплакали на бащата да се заеме със сина си, че не са хубави работи тия. А бащата само отговорил:
- Ще срещне космати гърди - ще си седне на задника!
Минало време, синът поотраснал. Заергенил се. Станало тъй, че се спречкал с друго момче за нещо си. Ама този път той изял пердаха - върнал се у дома с разкървена уста, насинен, посрамен. След този случай не налитал на бой, както по-рано. Намерил си момиче, оженил се, станал глава на семейство.
Тръгнал да се заглежда обаче и по чуждо. Съселяните пак казали на баща чу, че синът му не прави хубаво - по жени ходи, пък своята си жена вкъщи не поглежда и не уважава. Отговорът пак бил:
- Ще срещне космати гърди - ще си седне на задника!
Така и станало. На една от жените мъжът и разбрал, че този пристава и хубаво го подредил. Какво и как му правил - никой не разбрал, но оттогава синът на стареца не поглеждал настрани. Гледал си жената и децата както трябва.
Постепенно обаче зачестил да се отбива в кръчмата с приятели и да пиянства. После пък и сам оставал до късно в кръчмата. Пак се намерили съселяни, които да кажат на бащата по какъв път е тръгнал синът му. Сега вече бащата се стреснал и думите му били:
- Е, това вече е лошо. От побойничество и женкарство отърване има, но от пиянството - няма. Трябва да вземаме мерки, докле не е станало късно!

Не се бях сещала за тази приказка доста време. Но в последно време (не говоря за дни) в живота ни се случват толкова много абсурди, че си мисля дали не прекаляваме с чакането нещата да се оправят от самосебе си; не чакаме ли да "срещнат" децата ни "по-космати гърди", че да се върнат в правия път; не грешим ли, че чакаме да се стигне до безизходна ситуация и чак тогава да се мъчим да оправим белите в живота си?
Децата ни (разбира се има и добри изключения, но все пак) считат за нормално да се забавляват по ужасни начини, пият, пушат, хулиганстват... Обществото ни сякаш се е превърнало в развъдник на пороци... Правилата, които уж съществуват на книга, всъщност са само празни думи (турците казват "бош-лаф работа")...
А ние чакаме и само цъкаме с език, и се възмущаваме, и си мислим, че това не се отнася до нас. Прехвърляме камъните от своята в чуждата градина и сочим с пръст.

Докога? Какво трябва да се случи, че да се опитаме да предприемем нещо? Кога ще кажем като стареца от приказката, че от това отърване няма? И какво да правим? Не всички, не държавата, не "обществото" - а всеки един от обществото поотделно?

И това се чете

... в някои големи градове на родната страна. Ха сега да видим, можете ли позна отде го намерих! Мм?

Поздрав за любимия по случай...

Отдавна не бях слушала нищо на Стефка Берова и, когато по случайност гледах нейния концерт по телевизията, открих наново за себе си тази красива песен с чудесен текст. Ако след края на изпепеляващото влюбване и делничните грижи в съвместния живот, можем да се слушаме и да искаме от другия да говори, значи любовта ни е жива. Само е по-мъдра и спокойна.
Дано всеки има човек до себе си, когото да иска да слуша, и на чието рамо да иска да прислони глава!
И понеже днес имаме годишнина - семейството ни навършва пълнолетие - пожелавам на себе си и на мъжа до мен да сме здрави и заедно да вървим по пътеките на живота - както досега. За някои нашият съвместен живот е смешно кратък, за други - дълъг. За мен пък си е тъкмо нормален. Дано продължи в разбирателство - както досега!

До Румъния - за впечатления и... охлюви

:rofl:
Много яко пътуване без план се получи. Решаваш и тръгваш. Ние, родителите, не бяхме ходили там от време оно. По-точно и в соц-времената не бяхме ходили - само сме минавали на път за ГДР и СССР от там. И то с влак!
Ама сега нали не ни трябват кой знае какви документи...
Тръгнахме около 10 часа от Балчик (добре че са приятелите - поздрав за тях) и оттам до съседите - румънци е един час път.
Проблеми на границата нямахме. Ама и подготовка за пътуването нямахме - ни валута, ни нищо. Само едни 5 евро, дето са ми за кадемче в портмонето ;) Обаче с три от тях платихме седмичната румънска винетка. Че и ресто ни остана - аха!
В първото селище - Ваму вече - питаме за чейндж-бюро. Няма, неделя е! Чак в Мангалия. В Мангалия банките също не работят. Трябва да имаме евро или долари, за да ни ги обменят в леи. Обаче има банкомат на моята банка! Ха-ха ;) Теглим в брой 50 леи - щото не сме наясно колко пари ще ни трябват и за какво - ама ей тъй на (за цяр, дето се вика, трябва да ти се намира тяхна паричка). Разгледахме в темпо Мангалия, а после и Констанца. Впечатлиха ни:

• широките и добре асфалтирани улици (няма и кръпки даже) и междуградски пътища - смея да кажа, че и от магистрала Хемус са по-добре;

• липсата на боклуци (найлонови торбички по полетата и улиците) - имаше тук-таме хвърлени опаковки, ама тъпаци има навсякъде - важното е общото, не - частното;
• дисциплинираността на шофьорите и пешеходците (е, имаше и изключения) и спокойствието по улиците;
• почти нулевото присъствие на шляещи се хора по кафетата, които не са толкова много като при нас;
• и при тях повече се оправяхме с ръце и крака (ама и руския и английския ни помогнаха) - не са чак толкова на "Ти" с езиците;
• на табелите над обществените им сгради пише кой е най-важният човек (служител). Например над една огромна сграда (май беше полицейско училище) си пишеше името на началника; на сградата, където се помещава Социалдемократическата партия, си пише имената на трима депутати - явно избрани с тази листа;
• надписите са на румънски!!! само отделни бяха на английски;
• има ясни указателни табели за основните направления (Букурещ, Черна вода = Негру вода, Варна и т.н.) и за центъра на града, както и за забележителностите. Например в Констанца си имаше табели за университета (???), библиотеката, делфинариума;
• светофарите им минават от червено директно на зелено - жълтото нещо не го използват, а и имаше на няколко места червен сигнал за повече от 90 секунди;
• ползвахме тоалет в някакво кафе без да ни искат пари и беше чисто и модерно;
  
• красивите сгради - стари, реставрирани, обновени, модерни - всякакви;

• голямото пристанище на Мангалия, на което имаше и кораб-сцена (да виждате боклуци във водата?);

• един чудесен парк непосредствено до плажа в Констанца, където е издигнат специално висок насип за тренировка при екстремно каране на мотори;

• чистотата около новите строежи и сградите в реставрация;
  
• явно е по-скъпо, отколкото у нас, но то се и очакваше.

Какво направихме с 50 леи ли? Ами обядвахме! В едно малко и много чисто заведение, което прилича на квартално кафене. Стигнаха ни за 4 пици, една бира и едно безалкохолно. И ни остана една леа ресто!
Друго интересно - само телефонът на малкия ни син имаше обхват, въпреки че ползваме услугите на един и същ оператор. Който не вярва - предоставям снимка.

Събрахме около три килограма охлюви - що не им обръщат внимание тез хора??? Спряхме на една отбивка за пиш пауза :изчервява се: - от двете страни на пътя има гъст и висок храсталак. И за 3 минути мъжете напълниха една торбичка от килограм. На връщане обаче спряхме още веднъж и напълнихме двойно повече. :P Какви са едри - ъ, ъ, ъ!
И като за край: Горда съм от себе си, защото шофьор бях аз. И се оправих - разбира се с помощните още три чифта очи на мъжете. Ама все пак! :вири си носа: ;)

Стана ли ви интересно?
Е, тогава е чудесно!

Тъпо, тъпо... Чак вдлъбнато!

Бях приключила уж за днес с ровенето в нета, обаче ми се отвори една времева ниша... Пък и ме е яд на нас - пешеходците и на нас - шофьорите, а че рекох да си го рекна.

Пътуваме си с детето из Варна днес. Мокро - превалява, спира, ръми... За хората, които познават града, обяснявам къде са ситуациите, които ме вбесиха.

Минавам подлеза под ФК в посока ЖП гарата. От пресечката веднага след спирката един ми отнема предимството, а че и втори се засилва. Нямаше как, вторият ме изчака да си мина на мястото и да изчакам зеления сигнал на светофара. Пред мен са 3 коли, зад мен идва още един. Тоя от пресечката излиза, влиза в насрещното и на червено прави десен завой към Шишковата градинка!?! След 10 секунди светна зелено. Явно го доядя на мен - някаква фуста да не му даде път! Че и със стар Опел! ХМ!








Карам си по "Девня". Наближавам светофара за пешеходци пред Е-он. Пред мен са 2 коли. Светофарът е зелен за нас. В това време обаче преминават възрастен мъж и след него един млад - явно са поотделно. Не са си напревили труда да натиснат копчето, за да спрат потока на автомобили. Е, защо, бе, хора? Нали трябва само да заявиш желанието си да минеш и ще спрат колите и в двете посоки? А ако стане катастрофа заради вас? Пак шофьорите ще са на мушката, нали?










Това си е за думите на един скечов герой от неотдавна - "Тъпо, тъпо... Чак вдлъбнато!" Сами си го правим, после се оплакваме! Хората са го измислили, а ние не само не щем както трябва, ами и ...
И Снежка пише нещо за шофьорите и шофирането в наши дни. Моите думи са и реплика на нейните.

За размисъл и разговор

С риск да станат последните ми постове твърде мрачни, отново споделям нещо, което ме накара да се размисля върху нещата от живота. Скоро бях писала за последните книги, които съм купила. Една от тях е "Шепот от вековете" на Георги Попов - съдържа легенди, свързани с Белоградчик и околностите. Та в една от тези легенди "Змейов кладенец" се разказва за правдата и кривдата и за двама братя, всеки от които защитава своето си разбиране за живота. Цитирам няколко израза от тази легенда. Дори извадени от контекста те могат да се възприемат като мъдрости. Така поне си мисля.
Ето ги и тях:

И между дяволите понякога застава правината.
Ако ти си правдата, що търсиш из тия пущинаци самотен, та не вървиш между хората?
Брат на брата по-дълбоко вади очите.
Приятел се в нужда познава, а златото - в огън.
Другарството на път не се забравя.
Ако служиш на кривината, не ставай поне глупав.

За себе си аз имам тълкуване на тези мъдрости. Надявам се и на вас да харесат и да се размислите върху житейските истини, разкрити чрез тях (нищо че понякога са страшни). Пък, ако искате, може и да се пораздумаме за тях и за други такива. :)
А който иска да прочете и други мъдрости, откривани на различни места - моля!