Вестници и вестникарчета

Ходя си вчера из града по работа. Когато ми се насъбере обикаляне по различни институции, сигурно като повечето хора, групирам точките за посещение и систематично ги "изръшквам".
Сутринта младо усмихнато девойче ме причака на площада пред Катедралата и ми връчи първи брой на безплатния вестник "Новините днес". Аз поначало гледам на големите приказки скептично. А след като прочетох началната статия на г-на Петьо Блъсков (главен редактор на вестника и председател на съвета на директорите на "Ас медиа" АД, издаващ настоящия вестник) съвсем скептично погледнах на хубавото безплатно национално издание. (Увеличете снимката и ще прочетете.)

Май беше народна мъдрост, че няма нищо безплатно на този свят!? И сега как тъй ще ни излезе безплатно четенето на техния вестник? По кой начин ще платим? Като чакаме да ни казват общоизвестни истини? Който види куката за шарани, да я избягва! Според мен на българина отдавна му е писнало от вестници и телевизии, които да му казват кое, как, къде и колко. Мисля, че обикновеният човек се пита защо и докога! И тъй като "Спасяването на давещите се е работа на самите давещи се" българинът еднолично, персонално, независимо и въпреки всичко гледа да оцелее, да не се удави в морето от информация и в океана на собствената му действителност. И съответно всеки от обикновените хора плаща своята цена. Смятам всеки ще се съгласи, че тя никак не е ниска.

Докато чаках на една автобусна спирка, разглеждах списанията и другите продукти на витрината на вестникарската будка редом. От прозорчето обаче се подаде сърдитата физиономия на продавачката, която ме изгони да разглеждам ръкописните реклами по стълбовете, но да не й закривам търговската площ. Хубаво де, дръпнах се. После автобусът ми дойде. Припомняйки си мястото и ситуацията, като че ли не се сещам много хора да си купиха вестник. Няколко души подадоха стотинки за един от пенсионерските вестници и туй то. (Чела съм такива - в тях се дават конкретни отговори на конкретни, истински въпроси, свързани с пенсии, онаследяване, договори с арендатори. Съответно хората наистина имат полза от тях. Пък и цената им не е висока.) Ама лелката си чака клиенти - нали затова е там. Може някой да се купи и нещо по-сериозно.

Вече към обяд, вървейки към гарата, се заслушах в един глас, който нещо викаше. Сетих се за едновремешните вестникарчета, които тичали по улиците с топлото издание на сутрешния или вечерния вестник и с пълно гърло оповестявали най-горещата новина. Хората ги спирали и си купували вестника, за да научат повече. Гласът, който чувах, обаче не беше детски. Викаше мъж. И виковете му не разкриваха някаква извънредна новина! Не! Той сипеше обиди към минувачите: "Който живее във Варна, значи е варненец и обича "Ч**** ***е"! Купете си "Ч**** ***е" само за левче! Стига сте чели вестниците от голямото село Шопландия! Ако четете боклуците на голямото село, значи сте дупедавци! Който не чете "Ч**** ***е" не е варненец. Щом не е варненец, да си ходи в Шопландия! Купете само за 1 лев! Вие не четете варненски вестник?! Стягайте си багажа и си заминавайте, оставете Варна на истинските варненци! Ако искате да запазим варненския вестник, купувайте него, не ония шопски боклуци!" И всеки по улицата заобикаляше този потомък на старите вестникарчета отдалеко, сякаш бягаше от луд. Агресивната реклама явно изповядваше този човек, но всъщност упражняваше истинска антиреклама. Местния "патриотизъм" (по-скоро регионализъм) на този човек ме ужаси. Споровете за София, софиянците и провинциалистите ме отвращават, а сега видях такава идиотщина и за Варна. Що за ксенофоби се извъдихме? Откъде тая жлъч?

И си мисля колко много и различни "вестникарчета" има по нашите улици, за да ни натикват в ръцете този или онзи вестник. Повечето хора са склонни да вземат някакъв безплатен брой, пък и да не го прочетат, поне за увиване на яйца, кокошки, наденици и други благи армагани ще ги използват. Иде празник, ще се засилим по пътищата и на връщане ще сме с пълни торби. Та за вестниците и вестникарчетата говорех.

Живо изкуство

Синът ми ме изненада с тая находка.
Хората наистина проявяват своята креативност по различни начини и с различни изразни средства.
Дано ви хареса и на вас.

Бремена и вряви

Все по-малко гледам телевизионни предавания. Спирам се да видя някой филм, новините или научнопопулярни сериали. Дразни ме простотията и бълвоча, с който ме заливат отвсякъде.
На някого му иде отвътре да се лигави и изведнъж става адски модерен и поведението му не се възприема като обида за околните, а го прави фешън :( ХМ! :(
На някого му скимнало да се маймуни и криви (тук за магарето и магарията му се сещам) пред публика, а хората в залата се заливат от смях.
Омръзна ми да слушам кой какво бреме има и да чакам каква помия ще излее върху ми.
Омръзна ми да търпя врявата около една или друга показна добродетелна акция.
Затова не ме търсете на подобни теми.

Смъртта не пита готов ли си за нея

Наша съседка, с която бях близка, е починала снощи в най-тъмните доби.
Жена на 32 години с добър съпруг и две деца - момиченце в 5 клас и момченце, което догодина ще е първолак. Починала е след много кратко неразположение - в събота ходили в спешна помощ, защото личният й лекар е бил неоткриваем. В спешна помощ им се накарали, че не са за тях, и ти отпратили. Днес щели да ходят при личния за преглед и изследвания. Тя обаче не дочакала утрото.
Чиято и да е вината, фактът си е факт. Остава един млад мъж вдовец и две деца - сираци. Те не са подготвени за изпитанието, пред което днес стоят. Никой не е подготвен за такова нещо. Но смъртта не пита готов ли си за нея и дали я чакаш.
Аз приемам смъртта като част от целия ни живот. Осъзнавам, че рано или късно всеки ще се срещне с нея. Но ме разтърсва смъртта на млади хора. Трудно ми е да я приема.

Светла й памет на Стефка - мама Чечи! Утре в 10 часа ще я изпратим.

Хванахме се за зелено

Времето се оправи и народът плъзна по поляни и гори. Ние пък отидохме на скали. Катерачите катериха, а ние - зяпачите - зяпахме. На скалите над Дивдядово бях водила сина си да катери, но до самото място не бях стигала. Сега отидохме цялото семейство.

Още не се беше вдигнала мъглата над квартала, когато потеглихме към Шумен. Пътуването беше приятно и недълго. Стигнахме до полянката над скалите, от която тръгва пътеката надолу, оставихме колата и поехме. Гледката от площадката за наблюдение е прекрасна. Слънцето блестеше в очите ни, но все пак се получи добра снимка. В краката ни се шири квартал Дивдядово и се открива гледка доста надалеко.

От тази площадка стръмно надолу води пътека, която минава по странни места. Ако нямаше кой да води, бих си помислила, че свършва в една плитка пещера. Да, ама ние си имахме водачи! Стигаме до дъното на пещерата и хлътваме под нея през една дупка. Оттам следва пътека, която за мен си е доста сериозно изпитание - стръмна, с участъци по скали с парапет (Слава Богу че го има!), на места с много дребни камъчета, които сериозно се хлъзгат... Надолу слизах особено внимателно и бавно, защото ставата ми не е съвсем укрепнала (седем месеца от операцията след счупването отбелязахме с това пътуване), но слязох успешно. Благодаря на моите мъже за търпението и помощта!
На мястото за катерене вече бяха пристигнали други катерачи по втората пътека. Тя започва от квартала и води нагоре. Казват, че и тя е доста стръмна и тежка, но при нея липсва скален участък с парапет. Компанията се събра. Последва оглед и избор на маршрути за катерене. Започнаха да накачат избраните маршрути.

На мен като на любопитен човек ми беше интересно навсякъде, а като майка ми беше драго да виждам момчето си да накача и после още и още да катери. Мислех си, че ще ми доскучее по някое време, но това не стана. Неусетно часовете се изнизваха, новите катерачи (те тепърва се учат) се катереха на горна, а по-опитните - на долна осигуровка.

Височината си е сериозна и сигурно в началото е страшно да гледаш надолу. А после адреналинът и усилието да преодолееш себе си, и постигнатата цел ти носи чисто удоволствие.

Малкият също реши да катери, въпреки първоначалната му нагласа само да гледа.

Появиха се и други спортисти - парапланеристи (дано ги определям вярно). Те се спускаха отгоре и не издаваха никакъв шум, рееха се на групи или самостоятелно. Гледката си струваше - още повече че се въртяха пред луната. На моменти изглеждаха сякаш ползват самата луна за ветрило.


Това място е така закътано от вятър и е на припек, че за нас си беше истинска слънчева баня. Някои се зачервихме, други потъмняха. Като цяло всички търсихме сянка, но заради неразлистените още дървета такава нямаше.

Когато решихме да тръгваме, слънцето все още не се беше скрило зад скалите. Изкатерих пътеката по-бързо, но с доста пъшкане и силно зачервени бузи.

В пещерата под площадката за наблюдение се поспряхме да поема дъх и направихме още няколко снимки на Дивдядово, но вече в сянката на баира - преди залез слънце. Шуменци явно обичат да се разхождат до това място. На полянката имаше доста хора, съзерцаващи панорамата.

Пътуването обратно до Варна мина още по-приятно. Като притъмня ни се отприщи музикалното настроение и изпяхме целия си репертоар - народни, хумористични, модерни песни; канони, двуглас, триглас... пълна програма.

Днес имахме абсолютно единодушно решение да се наспим и го спазихме. Аз съм с мускулна треска, но ми харесва. Такава умора си пожелавам по-често да ме хваща и такова настроение по-дълго да ме държи. Същото пожелавам на всички!

:) :) :)

С по-малки хонорари заради кризата

Заради финансоввата криза руските кино и телевизионни продуценти решили да намалят хонорарите в гилдията. Актьорите се разделят в 7 категории съобразно техния опит и популярността им (звездния им ранг ;).

Най-високо платените актьори Константин Хабенски и Сергей Безруков ще се задоволяват със сумата от 82,2 хиляди рубли за един снимачен ден. За сравнение - преди кризата тази ставка е била три пъти, дори три и половина пъти по-висока.
Новината в оригинал - http://beta.novoteka.ru/?s=cinema#nnn14969407 .

Песен за Дочо

Днес, докато ровех из архивните си тефтерчета, намерих текстове на няколко песни от репертоара на студентската група за политически песни, в която пеех.
Преписвам я така, както съм я записала в тефтерчето. Не помня мелодията й, но понякога като че ли ми проблясва нещичко. Ако случайно тук попаднат колеги от тази група, поздравявам ги. Поздрави и на ръководителя на групата и преподавател в учителския институт - Евгени Мирев. Не съм чувала нищо нито за него, нито за някого от групата. Всъщност преди години видях една колежка - Марияна, която продължава да се занимава с музика и продължава да обикаля страната като самодеец. За нея специални поздрави!

Песен за Дочо
(Дочо Михайлов - местен герой)

текст народен
музика Евгени Мирев

Снощи си минах, мале мо,
край Дживил село голямо,
край Дживилските гробища,
край юнашките гробове,
на Дочо, на войводата
и на Дочовите другари.

Дочо на гроба седеше,
с кървава свирка свиреше
и към Добруджа гледаше.
Свирката свири, говори:
"Слушайте, мало и голямо,
слушайте, моми и момци,
слушайте роби и робини!

Стига сме робство търпели,
стига сме сълзи ронили,
стига сме кърви газили!
Ами се всички сберете,
кат вихър страшен станете
по добруджанските полета.
Де има робство, тиранство
кат буря го пометете,
да се от робство отървем!"