... и първият ноемврийски ден

Околностите на Аспарухово уж ги знаем. Поне сме ги обикаляли с децата, когато бяха още деца. Дойде ред да погледнем и два пръста по-далече от носа си. Подминахме Галата, не свихме към Фичоза, пресякохме и Ракитника, та стигнахме до хижа Черноморец. Туристите са ми казвали, че там е красиво, но от чужди думи спомен няма.

Две котета ни съпроводиха до плажа с надежда да им дадем нещо вкусничко. Ама ние нямахме нищо за хапване. Затова след като се качихме отново до сградите и поехме към Камчия, те ни оставиха "да си трошим главите" с човешките си глупости. Поехме по маркирания маршрут до р. Камчия, дълъг 16 км.

Наслаждавахме се на гледки от няколко "гледачни" места, до които ни води пътеката. А тя никак не е трудна. Има един по-стръмен участък - не повече от 50 метра, но с щеки се качва и слиза без проблем. Радвахме се и на факта, че гората е смесена - дъбове, брястове, липи, кленове, габър си съжителстват чудесно. Даже се почудихме дали няма диви прасета при това изобилие от жълъди, но като знаем, че животните в нашия край са безкрайно малко, спрхме да мислим за евентуална среща с глигани.

Стигнахме само до мястото, където синята пътека се отклонява от брега. Това изглежда като обитавано от къмпингари място, от което по стръмен път с траверси се стига до плаж Кара дере.

После поехме обратно - "маджата беше огладняла", защото тръгнахме незакусили и без никакви неща за хапване в раниците. Разходката в гората продължи не повече от три часа; разстоянието не беше голямо, но темпото диктувах аз. Почивахме си, философствахме си, ахкахме и охкахме от красота. Вървяхме бавно. Гледахме. Дано сме видели!

Пак ще поемем натам.