И тая
година не пропуснахме добрите пожелания и хубавите приказки. Ама нещо има, дето
ми извива нервите и ги опъва на лък, мислите ми спира и завръща все към
сегашните ми ученици. Всички знаят - в удължена извънредна междусрочна ваканция
сме. В последната седмица на януари изпитвахме, оформяхме срочни оценки,
замествахме болни колеги, че и ние накрая се разболяхме. Както и да е!
Моите
петокласници имаха да направят свой проект (лапбук) за избран народен празник
според традиционния фолклорен празничен календар. В двата класа проектите бяха
усложнени, като задачата на учениците бе да представят два, че и няколко
празника, съчетавайки ги по общи белези, но и отличавайки характерните им
особености. В третия клас така се случи, че учениците се подготвяха само за едни
празник. Отделихме време - къде два часа, къде три - всеки показа работата си и
разказа най-важното за празника или за празниците. С две думи презентираха своите разработки.
Не всеки имаше шестица за
лапбука си, оценките тръгваха от тройка за предадено и представено "нещо си
там" до отличен, но... Думата ми е за приемането на коментара и оценката за съответната
работа, както и за приемането на срочната оценка.
Мамините синчета уж разбраха
какво им казвам, когато мотивирах оценка пет, четири или три за лапбука. Още в междучасието обаче майките орлици ми бяха пратили писма в
електронния дневник, в които изразяваха несъгласие с поставените оценки, питаха
за предварително поставени изисквания, негодуваха срещу моите завишени критерии.
Те пък, видиш ли, щели да откажат учениците да правят каквото и да било през
втория срок.
Малките мъжаги изразиха недоволство от ниската оценка, но се
съгласиха с констатираните слаби страни в личното им произведение. Нацупиха се,
тропнаха няколко пъти, повишиха глас, но приеха факта - това са направили, това
са получили. Един юнак първоначално категорично отказа да представи пред класа
много добре изработения си лапбук и получи ниска оценка (хартията, текстът и
картинките са само малка част от всяка презентация все пак). На другия ден,
когато вече бях оформила срочния успех, същият момък пожела да представи лапбука
си и го направи чудесно, но втора оценка за това не получи, пък и първата не се
промени - златната вода беше изтекла.
При обявяването на срочните оценки същите
малки мъжкари гледаха малко изпод вежди, признаха, че са очаквали по-високи
оценки, но последната практическа задача се била оказала не толкова проста
работа, колкото първоначално им се сторило. Приеха по мъжки и с достойнство петици и четворки за срока вместо
шестици и петици. Обаче приеха предизвикателството да ми докажат през втория
срок, че съм сгрешила, и те заслужават повече. Имаше "А да видим!" и "Ще видите, Вие!" И това през усмивки, приятелски закани и клатене на глави.
Мамините синчета не изразиха
лично позиция. За тяхното добруване пак майките се изпъчиха в боен ред да искат
обяснения и да сипят заплахи. И на едните, и на другите срочните оценки останаха
такива, каквито съм преценила.
И сега си мисля, че мъжки момчета са ми се паднали в моя клас. Трудни са! Характери и половина. Обаче са добри хора, приемат фактите като факти и не хленчат. Настървяват се за победа, но по честния и достоен начин, а не с подливане на вода и удари в гръб. А това показва мъжкарското в тях. И ми става хубаво. Усмихвам се и им съчинявам учителски благословии.
Благодарна съм на техните майки, които държат да ги направят мъже, а не мъжленца-мижитурки. Сигурна съм, че това е правилното поведение.
Мамините синчета отсега да се опитат да не приемат мечешките услуги на майките си, ако имат сили. Макар че... Много е топло под полата на мама и лесно се живее. До едно време.
Честит ден на мъжкото чедо! Не си разваляйте момчетата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар