Летните ни пътешествия в три епизода - еп. 2

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много на брой и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие второ.

Всяка година около рождения ден на Юлиян ни завладява желанието да отидем някъде. Далеко ли, близко ли... Важното е да хванем пътя. Тази година потеглихме точно на неговия рожден ден към западната част на Родопите. Там, където полите на Родопа плавно преминават в красива долина и сякаш се допират в полите на младите ѝ посестрими - Рила и Пирин.

След дълго пътуване през Карнобат (Поздрави за Желка и Сашо Георгиеви! Обичаме ви, приятели!), Доспат и Долно Дряново в ранния следобед стигнахме в Горно Дряново. Селото се намира между Лещен и Ковачевица и е съвсем близо но Огняново и до Гоце Делчев. Посрещна ни най-любезният и сърдечен домакин, на когото сме попадали - Сабри. Човек скромен, сърдечен, много видял и преживял, много можещ и работещ със сърце това, което сам е избрал за себе си. Неговата къща за гости - къща Господеви - е направена от самия стопанин с много труд и още повече марак, разум и майсторлък. В нея няма бетон, а само традиционните за селото материали - камък и дърво. Смятам я за автентична родопска къща, но проектирана да има съвременни удобства. Разполага с шест стаи с капацитет 16 души, но скоро Сабри ще финализира напълно проекта си и тогава ще има още четири стаи на втория жилищен етаж. На първия етаж гостите разполагат с кухня и механа, в които могат при желание да се развихрят. Дали ще си пекат месо, зеленчуци или ще правят баници и гювечи, зависи само от тяхното желание. Посудата е в изобилие и оборудване има всякакво.

Та тъй! Сабри ни посрещна с блага дума, със страхотно кафе и домашен сок от бъз.(На колко места ти дават свободата да си приготвяш качествено кафе, колкото пъти ти се допие, без да си платиш за чашката удоволствие? Е, тук не ти броят нито чашките, нито глътките - кафето и сокът са, за да се чувстват добре гостите.) Показа ни стаята и обясни, че в селото има два магазина, от които можем да пазарим до 22:00 часа и една механа, където да вечеряме, ако желаем да ни сготвят и сервират. Отдъхнахме, освежихме се след пътя и излязохме на разходка.

Старците тъкмо бяха наизлезли по пейките и си говореха, младежите и децата си ходеха на тумби и огласяваха тесните улички на селото. На всеки наш поздрав получавахме сърдечен отговор, усмихнати хора ни заговаряха на своя мек български диалект. Питаха ни откъде сме, къде сме отседнали; отговаряха ни на смешните въпроси за това откъде си мъкнат камъка, та да извигнат тия улици и дувари; напълниха ни шепите със сливи; почерпиха ни... ей тъй, щото минаваме по пътя и сме част от хората на улицата. По-възрастните жени бяха пременени с едни бели кърпи (надиплени леко около лицето, скриващи косите) и дочени манти - хората тук са помаци - а по-младите си бяха облечени в обичайните за съвременността ни дрехи. Съвсем нормално цивилизовано население - нищо, което да притесни външния човек. Даже се впечатлихме от уважението, което видяхме, кротостта и сърдечността. На повечето места по страната тези неща сме ги изгубили. Дано не е безвъзвратно! Вечерта Сабри ни изненада с уменията си да свири на акордеон и да пее. Трапезата, която беше събрала нас и другите гости, се оказа пребогата и пълна с настоение.

Обиколките ни в района в следващите дни включиха посещение на Ковачевица и Лещен, Омая, Тешово и Лъки. Ковачевица и Лещен са известни и много посещавани етнографски резервати, но истински живот в нях няма. Те са само туристическа атракция. Училища и детски градини в тях няма, но пък заведенията и продавачите на сувенири са достатъчно. В тях времето наистина е спряло, но само при "гмуркане" в страничните улички може да се усети този дух на отминалото време. По главните им улици цивилизацията си е оставила отпечатъка. Ковачевица в снимки:

Лещен в снимки:

След като видяхме затворената глинена къща в Лещен, поехме към другия проект на нейния собственик - Еко селище Омая. То се намира съвсем близо до гръцката граница и КПП Илинден, до с. Гайтаниново. Мястото е прекрасно. Гостите на отделните къщички разполагат със своя собствена територия и могат да се чувстват напълно изолирани от цивилизацията, ако това им е желанието. Целият комплекс е огромен - има прекрасно езеро, други малки водоеми, басейн, полянки, ресторант, барче. Ако човек може да си го позволи, не виждам защо да се лишава от това удоволствие да спиш в нетрадиционна къщичка, посторена от червена кал, от камък или дърво.Аз можех да си стоя под дъжда и само да съзерцавам водното огледало или чудната зелелина наоколо.

Водени от желанието да си купим качествено сирене, поехме към с. Тешово. Сирене не си купихме, но пък разгледахме църковния комплекс, който включва храм, килийно училище, монашески килии. За съжаление този огромен храм, сякаш строен за царски особи, днес е тих и празен, както и селото. В него живеят съвсем малко хора. Същото е и със съседното село Лъки - хората тъкмо се викаха един друг, че да си получат пенсиите. Някога многолюдно, днес то е дом само на 35 души. Тук думите ми свършват.

Гледки от Тешово и от църквата, запазила спомен за минало величие.

Село Делчево пък, е разположено високо над Гоце Делчев и от него към долината се разкрива чудна гледка. Интересно е, че от него или до него може да се стигне до интирисни туристически обекти и по упътвания от картата в селото най-дългия пешеходен маршрут е около 5 часа. Къщите и тук са с характерна архитектура, но селото не е тъй популярно като Лещен и Ковачевица.

Гоце Делчев е много спокоен областен град, който за нас остана малко непознат. Музеят е интересен с това, че някога е бил построен от заможен неврокопски търговец за дом на семейството му, после сградата е била известно време полицейско управление, а днес е хубав дом на историческата памет на града и областта. Колекцията от чанове и хлопки впечатлява посетителите и току някой не се сдържи и ги разпее. Явно уредниците нямат нищо против това и с усмивка приемат малките волности на посетителите. Стаята, която е била проектирана за домашен параклис, и днес е със запазен арковиден таван и, заставайки на мястото за молитва, човек чува гласа си по нетрадиционен начин. Предполагам, че в молитвите си първият стопанин на този дом се е чувствал особено близък с Бог - акустиката има вълшебно въздействие върху човека. Някои църковни книги и особено ямурлукът от козя вълна ни зашеметиха. Ямурлукът със сигурност тежи доста, но пък топли, пази от дъжд и вятър и може да се ползва за постелка. Като се сетя, че македонските комити са ходели с километри по тия чукари, носейки и оръжие, и ямурлук, и още една гора вещи... Няма как да не зацъкаме с език. Яки българи са били. Споровете са излишни.

За капак вечерта Юлиян ме предизвика и поехме по пътеката, водеща до височините над селото. От мястото със знамето нашият временен дом се виждаше като на длан. На пътеката има изградени и каптирани две чешми, чиято вода в тая жега ни разхлади и ни даде сили да не се откажем. (Всъщност аз да не се откажа!)

Тръгнахме по обратния път към дома, но по пътя към Банско и Юндола. В Банско разгледахме много набързо музея на Вапцаров, Веляновата къща и мемориалът на Паисий Хирлендарски. Къщата музей на Неофит рилски ни остана за друг път, понеже се оказа, че музеят почива от 12:00 до 13:00 часа, а нас ни чакаше среща с Байкушевата мура и нямахме желание да висим по кръчмите в този толкова комерсиялизиран курорт. Предадохме поздрави на Байкушевата мура от нейния набор в Аспарухово - казват, че и двете дървета са връстници на Дунавска България и вече повече от 1300 години бдят над българите.

Пътувайки на север към Юндола от Рила срещу нас се носеше буря. Разбрахме, че и другите шофьори изпитват колебания да ѝ се противопоставят, когато забелязахме, че никой не ще да ни изпреварва, а малко по-късно след нас на една отбивка спряха още две коли. Дъждът и вятърът си бяха сериозни, опита се да завали градушка, пътят не се виждаше. Друг път се е случвало да ни изпреварват с бипкане на клаксони, но този път... Хммм! Накрая стигнахме във Велинград и не особено трудно намерихме своя хотел - Витоша. Стаите му са обновени, баните са нови, но като цяло базата си е позанемарена и това си личи най-вече по т.нар. ресторант и по коридорите. Хубавото е, че басейнът за плуване е 25 метров и топилото е достатъчмно голямо, че да не се чувстваш в неприятна близост до другите накиснати в топлата вода. там се запознахме с Данчо и Христинка от София, с които си изкарахме доста весело първата вечер в хотела - даже май попяхме по едно време. Центъра на Велинград ни хареса със своите зелени паркчета и градинки. До Клептуза не стигнахме, но пък при следващи пътувания, няма да пропуснем да посетим мястото. Но пък намерихме време да отскочим до Дорково и до крепостта Цепина. В Дорково видяхме статуята на мамута (мастодонт), чиито кости са намерени в селото. За разлика от динотерия (Deinotherium) в Асеновград, този мамут не ме изплаши - повече приличаше на слон ли, що ли... А крепостта, както и много други крепости у нас, е разположена на красиво възвишение над селото, но от нея са запазени твърде малко неща - част от кулата с водохраниблщето и част от крепостните стени на цитаделата.

По обратния път по магистралата успях да хвана бягството на бягащото дърво. То, милрото, не е ясно от хората ли е търтило да бяга, или към хората. Но... Важното е, че го виждаме колко се старае да стигне някъде. Е, ние стигнахме до края на нашето второ пътешествие за това лято.

Остава да разкажа третото. То съвсем няма да е така дълго и досадно.

Летните ни пътешествия в три епизода

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие първо.

Бяхме планирали трийсетгодишнината от сватбата си да отбележим скромно, само двамата. Резервацията ни за 6. май (точният ден) отпадна поради факта, че ограниченията за пътуване с цел развлечение важаха с пълна сила. Месец и половина (почти) по-късно все пак си направихме кратко пътешествие до Търговище. На 20. и 21. юни разгледахме града, сиреч неговите музеи, централния му площад и близките забележителности.

В Търговище бяхме ходили неведнъж, но нищо от града не бяхме видели. Както очаквахме, научихме интересни неща за него. Дали ще тръгнете от Варна, от Русе, или от Велико Търново, ще пътувате приблизително едно и също време, защото разстоянието до тези три града е около 100 километра. Съвсем наблизо са Шумен, Разград и Велики Преслав, Омуртаг. Това го прави прекрасно място за кратки пътувания и за почивка при по-дълги и изтощителни автомобилни преходи. Старият град е бил малък и днес този стар квалтал в близост до центъра е наречен Вароша. Всъщност само няколко български града имат запазени стари махали с такова име. Аз се сещам за Ловеч, Пазарджик, Благоевград, Видин.

Ние влязохме на негова територия откъм моста с паметника на Никола Симов - Куруто, знаменосецът на Ботевата чета и посетихме историческия музей на града, който се намира в някогашното Славейково училище. Наричат го така, защото Петко Р. Славейков за кратко е учителствал там. Сградата е внушителна. Строена е с мисъл и размах, което свидетелства поне за две неща. Първо, че ескиджумалийци през XIX век не са жалили обществени средства и са строили масивно, представително и богато. Второ, че за образованието на децата си са заделяли с по-голяма готовност от нас и са държали на качеството във всяко отношение.

Изложените в музея експонати са наистина много. Всяка зала е посветена на конкретна област от живота на хората в отминалата епоха. Мене ме впечатли гостуващата изложба от Етнографския музей на Русе, посветена на мъжките и женските ризи в традиционния български костюм. Нали знаете, че жена, облечена само по риза, е гола жена? Но пък дори "голата" жена е украсена и предпазена от саморъчно направените шевици. В залата видяхме ризи на хърцои, капанци, тракийци, шопи, турлаци, алиани - все местни хора, които в различни периоди от историята ни са се преселвали в този край на България и трайно са се установявали. В този смисъл Търговище и околните села са толкова пъстро и многолико място, колкото и цялата ни страна. Любопитна подробност ни разкри служителката на музея, която ни развеждаше из залите - везбата на полите на женските ризи винаги има по един недовършен, недоизкусурен елемент - най-често последният, някъде зад десния прасец на крака. Защо ли? Против уроки! Раздиплихме поне пет женски ризи на капанки и на всички открихме такъв "недостатък". В Археологическия музей ни заведе друг служител, който надълго и нашироко ни говори за древните поселения в този район и за римския град Мисионис, който хората наричат и Крумово кале. Интересни бяха някогашните драсканици (графити), които днес дават информация за нашите предци. Впечатли ни хирургическият инструмент на древен римски доктор, който предшества мнооого днешното швейцарско ножче. Същият човек и съпругата му били погребани като божества от благодарното население. Да казваме ли защо? За Хаджиангеловата къща научихме, че преди години по някакъв проект са й поставени олуци. Те обаче предизвикали проблеми, понеже наклонът на покрива е малък и от олуците започва да прелива вода, а така стените са подложени на влагата и се разрушават. По този начин красивите изображения се унищожават. А нали уж подобренията по сградата са за добро? Ето какво се случва, когато нещо се направи без предварително да си отчел всички характеристики и особеностите на архитектурните решения. В тази къща - отново красива, богато направена и проектирана с мисъл - по време на Руско-турската война се скрили хората, за да се спасят от изтребление, но намерили смъртта си. Свидетел за това е кървавото петно на пода в централната и най-представителна стая.

Старата църква "Св. успение Богородично" е много красива каменна и предизвикваща възхищение сграда. Тя е била като истинска катедрала за местните. Близо до града е хижа "Младост". Нощувахме в нея по препоръка на наши познати. Хижата не е лоша, даже напротив. Предлага удобството да спиш на легло и да ползваш душ и тоалет. За мене разочарование беше, че предлаганата храна се предоставя на хората в пластмасови съдове. Защо е нужно в съвременна хижа да се произвежда толкова много боклук? Нямам логично обяснение. Иначе гледката към града е прекрасна. Факт е, че идват младежи и романтично настроени двойки, за да погрледат красивата панорама. Е! Ако си носят бира или нещо друго за консумация, трябва да заплатят някаква дребна сума, задето ползват масичките към хижата. Това не ми се коментира.

Съвсем до хижата има изграден въжен атракцион, който в момента не работеше и се нуждаеше от някои ремонти. Все пак ние преминахме по някои отсеци - аз само по един, а Юлиян по няколко.

Също много наблизо, в началото на Боаза е и подстъпът към крепостта Мисионис или Крумовото кале. Разходката до разкопките не е трудна, особено за пъргави и подготвени хора. Обаче и за такива като мене е съмсем по силите. Смея да кажа, че без предварителното посещение на археологическия музей, щяхме да "видим" доста малко от всичко разкрито от археолозите. Това е така, защото в музея предварително бяхме видели макет на крепостта и на терен вече знаехме какво ни показват и имахме приблизително добра ориентация. В ниското на 200 метра от главния път за София се намира водопадът на Търговище. Един неголям, но красив водопад, който има силата да прочиства енергии и да прогонва лошите мисли от главите на хората. Препоръчвам на пътуващите да си направят труда и да му се порадват.

И отново в града - парковото пространство в центъра на Търговище е украсено със скулптури, любимата от които за мене е тази на семейството. Жалко, че не видях кой е неин автор. Прекрасно пресъздадено е усещането за обич между мъжа и жената и грижата за децата - най-стойностното в една връзка.