Самоделни отличия за талантите

    Тазгодишния празник на талантите в нашето училище се състоя в края на месец април. 

    За първи път решихме събитието да има конкурсен характер и отличилите се таланти да получат медали. В Джъмбо не ни харесаха предложенията, защото ни се видяха безлични, че и надписите не бяха на български, а на английски. А аз съм силно пристрастна!

    Смело заявих, че сама ще изработя медали, като първоначално мислех да ги направя от CD дискове, обаче колежката Кирова ми предложи да отидем до близко магазинче за материали и да видим някакви дървени плочки. Видяхме ги, купих ги и с всичката си самоувереност реших, че мога не да рисувам или лепя нещо върху тях, а да ги пирографирам.     Получиха се що-годе прилично. Разбира се не са професионално изработени, но пък са направени специално за нашите даровити деца.  Освен скромните медали направих и плакет за седмокласниците, които представиха своя театрална миниатура по "Бай Ганьо пътува".

    Как ви се струва този експеримент?

Ученически...

 Краят на учебната година е. Утре връчвам грамотите на отличниците и се разделяме с шестокласниците за през лятото.

Обаче имам трън, дето ме боде и държа да го запомня добре.  Че и да знам след време кога е било това.

Проверка на пореден тест или писмено изпитване. В поредица от ученически работи откривам думата площЪТ вместо площта. И това при положение, че народът учи география, а по български ежедневно говорим за правопис, проверки и граматически правила! По-голямата чуденка обаче беше на думата Бодигото. А де! Става дума за "Под игото" - романа, който дъвкахме сигурно два месеца! И умницата "отличничка" не е научила как да го напише.

Ох! Какво ли още ще ми видят очите? Н

На Петльовден за момчетата и за мамините синчета

    Петльовден е. Традиционно пожелаваме на мъжките майки да отгледат здрави и силни синове; момчетата да станат сериозни, отговорни мъже, които да са способни да посрещнат трудностите в живота и да преведат през изпитанията му своите близки. 

    И тая година не пропуснахме добрите пожелания и хубавите приказки. Ама нещо има, дето ми извива нервите и ги опъва на лък, мислите ми спира и завръща все към сегашните ми ученици.        Всички знаят - в удължена извънредна междусрочна ваканция сме. В последната седмица на януари изпитвахме, оформяхме срочни оценки, замествахме болни колеги, че и ние накрая се разболяхме. Както и да е! 

    Моите петокласници имаха да направят свой проект (лапбук) за избран народен празник според традиционния фолклорен празничен календар. В двата класа проектите бяха усложнени, като задачата на учениците бе да представят два, че и няколко празника, съчетавайки ги по общи белези, но и отличавайки характерните им особености. В третия клас така се случи, че учениците се подготвяха само за едни празник. Отделихме време - къде два часа, къде три - всеки показа работата си и разказа най-важното за празника или за празниците. С две думи презентираха своите разработки. 

    Не всеки имаше шестица за лапбука си, оценките тръгваха от тройка за предадено и представено "нещо си там" до отличен, но... Думата ми е за приемането на коментара и оценката за съответната работа, както и за приемането на срочната оценка. 

    Мамините синчета уж разбраха какво им казвам, когато мотивирах оценка пет, четири или три за лапбука. Още в междучасието обаче майките орлици ми бяха пратили писма в електронния дневник, в които изразяваха несъгласие с поставените оценки, питаха за предварително поставени изисквания, негодуваха срещу моите завишени критерии. Те пък, видиш ли, щели да откажат учениците да правят каквото и да било през втория срок. 

    Малките мъжаги изразиха недоволство от ниската оценка, но се съгласиха с констатираните слаби страни в личното им произведение. Нацупиха се, тропнаха няколко пъти, повишиха глас, но приеха факта - това са направили, това са получили. Един юнак първоначално категорично отказа да представи пред класа много добре изработения си лапбук и получи ниска оценка (хартията, текстът и картинките са само малка част от всяка презентация все пак). На другия ден, когато вече бях оформила срочния успех, същият момък пожела да представи лапбука си и го направи чудесно, но втора оценка за това не получи, пък и първата не се промени - златната вода беше изтекла. 

    При обявяването на срочните оценки същите малки мъжкари гледаха малко изпод вежди, признаха, че са очаквали по-високи оценки, но последната практическа задача се била оказала не толкова проста работа, колкото първоначално им се сторило. Приеха по мъжки и с достойнство петици и четворки за срока вместо шестици и петици. Обаче приеха предизвикателството да ми докажат през втория срок, че съм сгрешила, и те заслужават повече. Имаше "А да видим!" и "Ще видите, Вие!" И това през усмивки, приятелски закани и клатене на глави.

    Мамините синчета не изразиха лично позиция. За тяхното добруване пак майките се изпъчиха в боен ред да искат обяснения и да сипят заплахи. И на едните, и на другите срочните оценки останаха такива, каквито съм преценила. 

    И сега си мисля, че мъжки момчета са ми се паднали в моя клас. Трудни са! Характери и половина. Обаче са  добри хора, приемат фактите като факти и не хленчат. Настървяват се за победа, но по честния и достоен начин, а не с подливане на вода и удари в гръб. А това показва мъжкарското в тях. И ми става хубаво. Усмихвам се и им съчинявам учителски благословии.

    Благодарна съм на техните майки, които държат да ги направят мъже, а не мъжленца-мижитурки. Сигурна съм, че това е правилното поведение.

    Мамините синчета отсега да се опитат да не приемат мечешките услуги на майките си, ако имат сили. Макар че... Много е топло под полата на мама и лесно се живее. До едно време.

Честит ден на мъжкото чедо! Не си разваляйте момчетата!

Изнасилената даскалска душа

Горките ни класици! Горкият Вазов! Как ли се върти в гроба, горкият! Седмокласниците бяха предупредени, че ще правим преразказ на някоя от шестте части на разказа "Една българка". Вярно, в рамките на един учебен час, но една част може да бъде преразказана за 40 минути. Ако се знае съдържанието на целия разказ, естествено, пък и ако се знаят отделните части в детайли. Аз си знам едните юначни седмокласници, че не четат, че не пипват книги, че не отварят и учебниците си, освен ако не ги приканя твърде настоятелно да потърсят отговор на зададен от мене въпрос нейде в учебника. Ама като туй изнасилване на авторския текст и на моята бедна даскалска душа не съм и сънувала, че е възможно. Почувствах се така от преразказа на една девойка, която разполага с "професионална помощ" у дома. Сигурна съм, че с най-добри намерения са писали и брисали в комплект тя и знаещият помагач. Сигурна съм, че и от подготвени листи е преписала в часа, понеже аз съзнателно не гледам учениците, а си проверявам други писмени работи. Е, признавам! От небето гръм да бе паднал в стаята, не би ме потресъл така. Ето малка част от текста на госпожицата, който трябва да е преразказ в сегашно време на IV част от разказа на Вазов.

Илийца се притеснява за него и си мисли, че вече е умряло. Слага го в лодката, а там ги спира дебел турчин и им попречва пътя. Бабата се притеснява, че не иска да я писне да мине, за да спаси внучето. Внучето ставало още по-зле, не могли да го спасят и то умряло. Джамбалаза казва на бунтовника, че внучето на баба Илийца е умряло и той се самоубива.

Пунктуацията и граматиката се виждат на снимката.

... и първият ноемврийски ден

Околностите на Аспарухово уж ги знаем. Поне сме ги обикаляли с децата, когато бяха още деца. Дойде ред да погледнем и два пръста по-далече от носа си. Подминахме Галата, не свихме към Фичоза, пресякохме и Ракитника, та стигнахме до хижа Черноморец. Туристите са ми казвали, че там е красиво, но от чужди думи спомен няма.

Две котета ни съпроводиха до плажа с надежда да им дадем нещо вкусничко. Ама ние нямахме нищо за хапване. Затова след като се качихме отново до сградите и поехме към Камчия, те ни оставиха "да си трошим главите" с човешките си глупости. Поехме по маркирания маршрут до р. Камчия, дълъг 16 км.

Наслаждавахме се на гледки от няколко "гледачни" места, до които ни води пътеката. А тя никак не е трудна. Има един по-стръмен участък - не повече от 50 метра, но с щеки се качва и слиза без проблем. Радвахме се и на факта, че гората е смесена - дъбове, брястове, липи, кленове, габър си съжителстват чудесно. Даже се почудихме дали няма диви прасета при това изобилие от жълъди, но като знаем, че животните в нашия край са безкрайно малко, спрхме да мислим за евентуална среща с глигани.

Стигнахме само до мястото, където синята пътека се отклонява от брега. Това изглежда като обитавано от къмпингари място, от което по стръмен път с траверси се стига до плаж Кара дере.

После поехме обратно - "маджата беше огладняла", защото тръгнахме незакусили и без никакви неща за хапване в раниците. Разходката в гората продължи не повече от три часа; разстоянието не беше голямо, но темпото диктувах аз. Почивахме си, философствахме си, ахкахме и охкахме от красота. Вървяхме бавно. Гледахме. Дано сме видели!

Пак ще поемем натам.

Последният ден на октомври...

Днес плановете бяха едни, после други, накрая заредихме термуса с чай и след късната закуска отидохме на плаж.

Есенният плаж е особено романтично нещо. Нещо, което те кара да разговаряш с човека до себе си, да слушаш морето и да си мислиш. На есенния плаж тълпи от хора няма. Обаче има тук-там по някой човек - някои бягат, други рибарстват, трети чакат дечковци на по 2-3 годинки да си поиграят с пясъка, рапанчетата и пръчките. Ние днес отидохме на плаж Галата. Аз само бях чувала, че до него се стига по доста на брой стъпала, но не бях ходила. Е! Срамота е! За 22 години живот във Варна да не съм ходила! Затова избрахме този вариант за разходка. Надолу - лесно. Гората е красива, алеята със стълбите удобна, но на места има срутени участъци. Плажът ме учуди. Оказа се съвсем не токова малък, колкото си го представях. Пясък, камъни, гора и прекрасна морска гледка.

И тишина! Не пълна, не! Тишина, която е наситена със звуци от разбиващи се кротки вълни, от шумящ в клоните на дърветата вятър и от птичи раздумки.

На този плаж има растения, които не бяхме виждали. Зеле ли е? Рукола ли? Изглежда сега са се съвзели и с нова сила зеленеят, макар че имат и семенца.

Има и храна за въображението човешко - можеш да видиш делфини, лица, поражения от бури и вездесъщия живот, който тържествува над тленното.

Пътят нагоре е равен на този надолу. Обаче изкачването на 499 стъпала натоварва. Аз нямах сили да се любувам на природата, защото пулсирането в главата ангажираше цялото ми внимание. А то си беше резултат от кардиоупражненията, свързани с катеренето нагоре.

Качих ги тия стъби, ей! Ама и спомен ми остана.

Летните ни пътешествия в три епизода - еп. 3

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много на брой и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие трето.

Както често се случва, ден-два до седмица преди да дойдат повече от два почивни дни се присещаме, че можем да отидем някъде. И този път останахме верни на себе си - планирането и осъществяването на пътуването се случи в рамките на една седмица. Ходеше ни се къде Странджа, ама и на море. Затова решихме да посетим Приморско - място, което е оставало някак встрани от досегашните ни пътеки. Намерихме си хотел на сносна цена - за нас бе важно да имаме място за нощуване с баня и тоалет и останалите екстри към момента не ни интересуваха; Юлиян направи резервация за посещение на о. Св. Анастасия в понеделника - и в събота на 5. септември рано сутринта потеглихме. Пътуването сутрин през Обзорския проход си е цяло удоволствие. В Бургас на Магазия 2 в пристанището пристигнахме някъде към 10:30 - корабчето за острова тъкмо беше отпътувало и морска гара Бургас беше тиха и полупразна. Щом на Юлиян му се получи да поскача на батута...

Приятно ни изненадаха на бариерата с информацията, че първият час от престоя на паркинга е безплатен. "- А така, бее!" реагира Юлко и продължи с още по-добро настроение да кара нататък.

В Созопол спряхме уж да ядем странджанки. По наставленията на брат ми (Батко, благодаря!) спряхме на платения паркинг на яхтеното пристанище в стария град, но... странджанките не намерихме. Поразходихме се и хапнахме по един бургер до южната крепостна кула, послушахме как Александрина Пендачанска и Ралица Богданова (Ралица е безкрайно талантливата внучка на моята колежка и приятелка Д. Цокова) се разпяват за предстоящия вечерта концерт на Аполония 2020 и продължихме нататък. Пристигането ни в Приморско съвпадна с преминаването на колоездачите през града. (Да обясня! Същата сутрин рано са стартирали участниците в триатлона "Лъвско сърце", който включва плуване, колоездене и бягане. Ние видяхме колоездачите, които се връщаха от Китен към плажа Перла - северно от града - за предаване щафетата на трети пост.) По пътя се движеха и коли, и колоездачи, но никой на никого не пречеше. Организацията им в нашите очи беше много добра. Хотела намерихме много лесно. Оказа се, че има свой паркинг и е на чудно място. Съвсем наблизо се намира северният плаж на Приморско, лунапарка, както и самият център на града. В същото време глъчка и шум от съседни заведения няма. Направо супер!

След кратка почивка от карането тръгнахме да разгледаме. Краката сами ни отведоха до северния плаж и после до музея на Приморско, който съществува само от четири години. Плажът беше пълен с хора въпреки силния вятър и очевидно големите вълни. Музеят обаче си беше празен. Веднага след нас в него влязоха група туристи от Стара Загора и заедно с тях разгледахме експозицията и изслушахме интересните обяснения на служителката. За мене беше новост да науча, че с. Ясна поляна е било тихият пристан на т. нар. толстоисти - последователи на Л. Н. Толстой. Той самият е бил за кратко в България - в близост до Силистра (тогава част от Турската империя) по време на една от многото Руско-Турски войни. С българите от толстоистката колония в Странджа той си кореспондира и тук неговите последователи издават някои ръкописи, но сам Толстой не идва в България повече. Другото много интересно в музея беше колекцията от стъклени предмети от времената преди да бъде изобретена пипата за духане на стъкло. Прекрасни и добре запазени цветни стъклени съдове. И не единични бройки! Приятно ни изненада холографският запис на древен тракийски жрец, който кани посетителите на Странджа да видят и усетят магията на Беглик таш. И последното - успяхме да се гмурнем в дълбините на Черно море и да разгледаме останките от корабокруширали кораби, благодарение на новите технологии и т.нар. виртуална реалност. Интересно е! Струва си!

Благодаря на директора на музея - много мила и сладкодумна дама - за информацията, че можем да посетим Беглик таш с организиран транспорт. Група се сформира много бързо. Микробусът потегли от стоянката си съвсем близо до музея и ни отведе бързо и без лутане до самото място. Ние за втори път видяхме Беглик таш. Този път се мръкваше и успяхме наистина да усетим особената атмосфера и красота на камъните, тайнствената игра на светлина и сенки. Знаете ли, дразнещо е увлечението на съвременния българин турист да оставя на такива места монети, хартийки и кончЕта. Не знам откъде се появи тая мода, но монетите върху брачното ложе, до трона и върху другите камъни просто не са на място. И на отиване, и на връщане шофьорът получи предупреждение, че по пътя се движат бегачи - състезанието не беше свършило, но явно вървеше към своя край. Видяхме и базовия лагер, както и един от приятелите катерачи, които маратонски бягания не пропуска. На следващия ден - денят на Съединението - се поглезихме с променада по крайбрежната алея, плаж, разходка с яхта, езда и панорамен тур с авто влакче. Малее! Да почвам?

От северния плаж до пристана на Приморско води една добре направена алея, която държи буден ума и дава поводи за различни разговори, т. к. по камъните към морето и по скалите на известно разстояние са нарисувани портретите на различни известни личности - български и чужди писатели, поети, политици, музиканти, а на едно високо място стои на пост красива русалка. После се вижда южният плаж и устието на Дяволска река. Южният плаж за разлика от северния е доста добре защитен от капризите на вятъра и там вълни почти нямаше. Реката не е голяма, но се отличава с лека миризма на сяра. Дали затова я наричат Дяволска? Не попитахме.

По обяд се качихме на яхта и в рамките на малко повече от 90 минутити пътувахме покрай брега, за да стигнем до Маслен нос. Е, красотата на брега е различна, гледана от морето. Драконът, маймуната и сфинксът казаха по едно "Здрасти" на групата и продължиха да си мъдруват. Делфини не видяхме, но пък рибарите в открито море бяха цяло стадо. Сигурно са имали добър улов. Казаха, че в момента се вади сафирид. Уж само се повозихме с яхтата, а бяхме доста гладни и обядвахме в красив ресторант над кея.

После... После Юлиян не ми позволи да се откажа от старата си мечта да пояздя кон. Избраха ми достатъчно яка кобила и с помощ от стопаните се качих на гърба ѝ. Ох! Усещането да си толкова високо над другите обяснява защо на селяните, на подчинените хора не им е било разрешено да се качват на кон. Равномерният ход на силното животно, на чийто гръб бях, ритъмът на стъпките ме караше да изправям гръб и да не се отпускам. След половинчасова разходка доста ме боляха краката, но... Няма да ми е за последно. Искам пак! Накрая се метнахме на влакчето за Китен и видяхме Атлиман откъм сушата, помъчихме се да познаем в кой хотел от ММЦ изкарахме някога медената си седмица. Да, ама не можахме. Всичко е много, ама много променено.

В понеделник тръгнахме наистина рано от Приморско, понеже трябваше да сме навреме в Бургас за посещението на о. Света Анастасия. Е, раничко пристигнахме, но пък се поразходихме от гарата до централния площад на Бургас, присетихме се за някои свои стари идвания тук. В 9:30 се заредихме с билети за острова и в 10:00 потеглихме. Половин час с корабчето на община Бургас и бяхме на острова. Какво има за гледане ли?

Музей, скално образувание - вкаменения кораб - и църквица. Другото е билкарница, в която може да пийне човек нещо ободряващо и ресторант, в който да хапне. Проблем е големият брой туристи, които идват наведнъж, а хората от острова не са готови и са малко на брой. Обслужването е бавно, направо мудно. Иначе музеят е интересен - има два макета на кораби, които са всъщност там, за да ги сглобиш и разглобиш по упътването. Съветвам бабите да не спират внуците си да пипат, когато експонатът е на разположение да го пипнеш, да го усетиш и така да го запомниш по-добре.

Обратният път до Варна, както винаги, ни се стори по-кратък. Какъв е тоя феномен? Всеки път констатираме същото - връщаме се по-бързо, отколкото на отиване. Понеделник - почивен ден. Ден, в който да се прибереш, че работна седмица те чака.

Та така. Това бяха нашите три летни пътешествия в тази година, увенчана от корона вируса. Дано следващите ни хрумки за пътувания бъдат без страхове и да са пак на интересни места!