23 август 2008

Дядови уроци

Като си излях разбърканите и ядни мисли в предния пост, се оказа, че съм успяла да си ги подредя в главата по-добре. Освен това получих някои коментари и мнения на приятели, които ми дадоха кураж и страничен поглед върху случилото се.
По този повод се сетих за моя дядо по бащина линия, който беше строг и особен човек. Аз откровено се страхувах от него. А той е обичал и децата си, и внуците си, но с онази сурова любов на старите балканджии и природни мъжаги.
Та този мой дядо имаше навик да седне на малкото си столче пред печката и там, загледан в пламъците, раздухвайки въгленчетата, да пуши дълго и замислено. Или просто да си седи пред печката като стожер на семейния огън.
Аз вече бях поотраснала, когато на най-големите ми братовчеди децата започнаха да щъкат като паячета из дядовия дом. Като всяко малко дете всички те отиваха до огъня, омагьосани от красотата му. Родителите им ги предпазваха да не протягат ръчички към печката като им казваха, че там има "Къх", "Пари" и какво ли още не.
Дядо ми приласкаваше детенцето в скута си. Хващаше му ръчичката, отделяше мъничкото показалче и, като му говореше нещо, приближаваше пръстчето все повече и повече до огъня при отворена вратичка. Малкото човече отначало се радваше на изживяването. После, усещайки нарастващата топлина, започваше да се дърпа. Накрая, когато съвсем му запареше, се дърпаше силно и се разплакваше. Тогава дядо го предаваше в ръцете на някой, който ще го приласкае и успокои.
Следваха сръдни от страна на жените в къщата, че дядото само разплаква децата. А той се подсмихваше под мустак и казваше "А да видим дали пак ще пипа там!"

Добре ли е постъпвал, зле ли - всеки ще го оцени различно. За мен обаче този страшен, в моите детски очи, човек ни е давал възможност да опитаме опасната красота под контрол. И да започнем да трупаме собствения си опит от сблъсъците с живота.


Други мои спомени и приказки в същия дух: Приказка за пороците; Приказка за възпитанието; Приказка - страшна, жестока.


3 коментара:

Unknown каза...

Онзи ден бях на басейн. По обед се запътихме към едно от откритите ресторантчета да хапнем. Масите бяха точно до детския басейн. По едно време духна силен вятър и разпиля на плочките празните чаши, оцетниците и солниците, намиращи се на първата маса откъм детския басейн. Дечицата, като чуха трясъка, моментално излязоха от басейна да видят какво става. С три бързи крачки отидох при тях и спрях едното на 2 сантиметра от счупените стъкла. Строго им казах да се връщат обратно в басейна, защото няма нищо интересно. По ранно чуждоезиково обучение са ме учили, че малките деца реагират най-добре на преки, кратки команди. Не и тези. Две-три ме гледаха учудено, а едно ме попита "Че ме стовариш ли сега?" (?!). Успях да ги върна обратно в басейна единствено с думите "Ето го стъклото. Ела да го настъпиш да видиш колко боли." Та в цялата работа първо ме потресе, че никой от близкостоящите възрастни не трепна, гледайки как децата пристъпват към натрошеното стъкло, и второ - как децата реагираха чак на "обратната команда"... Изводът от цялата работа е, че явно трябва да се действа според практиката, а не теорията:)

Анонимен каза...

Така е! Затова мъдростта се натрупва с поколенията.
Практиката учи!

Анонимен каза...

Опитът е най-добрия учител.Къх, Къх са думи.Усещането на парещата топлина-опита.