16 март 2008

Приказка за щъркелите

Може би тази приказка ще ви се стори страшна, жестока, недопустима. Решете сами!

Имам една любима приказка. Зная я от баща си, а той - от майка си. Самата приказка не съм я чела никъде, а и когато ми се случи да я разкажа някъде и някому, се оказва абсолютно непозната. Някои я смятат за жестока. Аз обаче виждам в нея мъдростта на хората, приемащи живота като нещо нормално, промените в приоритетите на човека като естествено и ненарушимо житейско правило.
Да разказвам ли? Добре!

Семейство щъркели всяка година си отглеждали малки. Всяка година щъркелчетата пораствали достатъчно, крилата им заяквали толкова, че да поемат по дългия път към топлите страни самостоятелно. Разбира се водени по въздушните пътища от родителите и близките си. Пътят бил дълъг и най-голямото изпитание за младите щъркели бил най-дългият преход (прелет) над голямото море. А било трудно, защото нямало нийде място за почивка - или долиташ до края, или смърт. Случило се една година така, че щъркелчетата се излюпили късно и не успели да закрепнат достатъчно. Бащата щъркел пък, от старост ли, от що ли... - издъхнал в родния край. Поела по обратния път към топлите страни щъркелката с малките си, стигнали до морето. Трябвало да пренася на гръб рожбите си. Взела на гръб първото щъркелче майката и наставила другите да чакат, но и да внимават, че много опасности ги дебнат отвякъде. Полетяла с товара си на гръб щъркелката, стигнала средата на морето. Попитала малкото си:
- Ти, маминото, обичаш ли ме?
- Обичам те, майчице! - отговорило малкото.
- А, като остарея и не мога вече да прелитам над морето, ще ме носиш ли така на гръб?
- Ще те нося, мале!
След тези думи щъркелката кривнала в небето и изтърсила от гърба си щъркелчето. Върнала се за второто. Стигнала средата на морето и пак попитала щъркелчето:
- Обичаш ли ме, малко щъркче? Като остарея ще ме пренасяш ли на гърба си, както аз сега те пренасям?
- Обичам те, мамо! И като остарееш, ще те нося на гърба си, как няма да те нося!
И майката пак хвърлила малкото в разпенените води под себе си! Върнала се за трети път. Взела най-малкото. То едва я дочакало на онзи страшен бряг. Като стигнали средата на морето, тя пак попитала:
- Синко, ти обичаш ли ме?
- Обичам те, мале! Кой не обича майка си! А ти защо питаш?
- Като толкова ме обичаш, ще ме пренасяш ли на гръб през морето, когато остарея?
- Не, мале! Няма да те пренасям!
- Че нали ме обичаш? Аз сега как те нося?
- Ех, мале! Много те обичам, ама, нали като порасна, и аз ще си имам малки? Тогава тях ще пренасям над морето!
- Вярно, синко! Само ти каза истината. Ще носиш на гръб малките си!
И само това щъркелче стигнало отвъд. То казало мъдри думи.

Жестока ли ви се вижда приказката? Как я разбирате? Каква поука извличате от нея за себе си?
*** бележка под линия***
Доколкото съм чувала и слушала, а и частично видяла с очите си, в Германия например възрастните родители си живеят живота без да се оплакват непрекъснато, че са забравени. Децата там, навършвайки 18 години, излизат от дома и започват сами да се справят с живота. И това е нормално. Гостуванията на родителите не е чак толкова често и обвързващо. Защо тук се възприема като трагедия, ако синът или дъщерята живеят в друг град и не са под носа на родителите си? Че според мен, това си е чиста проба егоизъм.
Често слушам познати да се оплакват от порасналите си и задомени деца, че дори не ги питат дали може да им гледат децата, че ги приемат като даденост... Често надеждата, че грижата по "детето" след неговото задомяване не е приключила, а се е превърнала в още по-голяма, щото са ти прехвърлени отговорностите по внуците...
Е, това ли се приема за грижа към родителите? Мама и тате са на работа, печелят парички, затова баба и дядо се превръщат в заложници на младите? А те не са ли печелели пари за семействата си, когато са били млади? Не е честно!!! Значи на младини мъкни на гръб децата си, като остарееш мъкни вече и внуците си! това не е грижата, която си очаквал. Тъй че по-добре не я чакай хич!

6 коментара:

mila_from_mars каза...

Приказката не ми се струва жестока, все пак е само приказка, но не съм съгласна особено с нея!
Първо една майка никога не би постъпила така с децата си- една майка винаги би се жертвала за добруването на своите рожби. Но да приемем, че и тук се е случило така само защото е приказка. И все пак защо оцелява само детето което знае верния отговор- не е ли затова живота- да се учим докато сме живи, а не да оцеляват тези които знаят всичко отначало!
А и още нещо - човек може да се грижи достатъчно добре едновремено и за децата и за родителите си!

Калов каза...

Мисля че дъжимото на родителите си ние отдаваме не на тях самите тях, а на своите деца. Така те виждат в нас своя успех в живота.

kenkal каза...

Идеализацията е нещо, което търсим в приказките. Всъщност това е една приказка, в която идеализация липсва. Обикновено несме свикнали да виждаме страшните истини в родните си приказки.
А защо само последното оцелява - не знам.
Аз възприемам поуката по друг начин. Може би, защото вече се прилижавам до момента, в който ще трябва да се грижа за родителите си, а децата си ще искам да пусна да живеят собствения си живот, както го разбират.
Аз не мисля, че е възможно еднакво добре да се грижищ и за родителите си и за децата си. Смятам, който казва, че може безкористно да носи на гръб майка си или баща си, за малко лицемерен. На нас ни е насадено да се чувстваме длъжни. А не сме! Длъжни сме на децата си - трябва да ги порастим, изучим, възпитаме и да ги осовбодим от ярема навреме. А на родителите си сме длъжни по отношение на уважението и топлотата. Твърде много примери мога да дам за пуфтящи хора, на които им е ужасно бреме грижата за стария баща или майка. Твърде често съм чувала "Аман!" от такива добрички, дето чакат да умре стария, че да вземат нещото му (пари, жилище, имот). По-добре е да не очакваш много, защото сигурно ще се разочароваш.

BORIME4KA каза...

Любима приказка - мама също ми я е разказвала... Аз пък си мисля, че човек може да се грижи както за децата си, така и за родителите си... Но ако трябва да избира между двете, мисля, че изборът е ясен и това е нещото, което движи света. Всъщност, дори и между себе си и децата си да избира, пак мисля, че изборът е ясен.

kenkal каза...

Все пак животът ни е низ от избори. И когато си наясно, че изборът ти е правилен и не подлежи на обсъждане (дори с риск да изоставиш баща или майка, когато правиш всичко за децата си, животът е по-лек.
И още нещо. В нашето време, когато патриархалността са доста зад гърба ни, скрупули от рода "Не мога да отида там..." или "Не мога да направя това..., защото трябва да се грижа за родителите си" са излишни. Аз (от позицията на родител) смятам, че не е редно децата ми да ме вардят и да не живеят живота си, както искат. На мен ще ми бъде по-лесно предварително да приема истината, отколкото да имам неизпълними очаквания и да се вайкам, че няма кой да ме гледа.

M каза...

Приказките са доста жестоки понякога. Сега например, когато чета „Хензел и Гретел“, ми настръхва косата от ужас, че това нещо го разказват на децата, но пък като малка ми беше една от любимите - чудна работа...
А иначе съм съгласна с щъркелката. Мъкнеш, докато можеш, а после умираш в полет. Такъв е и естественият цикъл в природата.
Много благодаря за тази приказка:) Наскоро си говорехме с едно гръцко семейство и след като им казах, че пенсионирането е глупав механизъм и трябва да се премахне, те ми се обидиха смъртно - гръцката мечта е да стигнат до пенсия, и после да си живеят живота... А в България даже има една песен, в която се пее:„Ако имам това нещастие да доживея чак до пенсия, ще разкажа своите спомени, въпреки че няма полза от това.“ (група Контрол, „Не умирахме от щастие“, 1988 г.)