Имало някога един баща, който сам порастил сина си - рано бил останал вдовец. Още в училище синът му бил бамбашка - палав, своенравен, избухлив... Често се биел с връстниците си, че и с по-големи. Станал истински побойник и кавгаджия - тормозел мало и голямо. Веднъж, дваж хората се оплакали на бащата да се заеме със сина си, че не са хубави работи тия. А бащата само отговорил:
- Ще срещне космати гърди - ще си седне на задника!
Минало време, синът поотраснал. Заергенил се. Станало тъй, че се спречкал с друго момче за нещо си. Ама този път той изял пердаха - върнал се у дома с разкървена уста, насинен, посрамен. След този случай не налитал на бой, както по-рано. Намерил си момиче, оженил се, станал глава на семейство.
Тръгнал да се заглежда обаче и по чуждо. Съселяните пак казали на баща чу, че синът му не прави хубаво - по жени ходи, пък своята си жена вкъщи не поглежда и не уважава. Отговорът пак бил:
- Ще срещне космати гърди - ще си седне на задника!
Така и станало. На една от жените мъжът и разбрал, че този пристава и хубаво го подредил. Какво и как му правил - никой не разбрал, но оттогава синът на стареца не поглеждал настрани. Гледал си жената и децата както трябва.
Постепенно обаче зачестил да се отбива в кръчмата с приятели и да пиянства. После пък и сам оставал до късно в кръчмата. Пак се намерили съселяни, които да кажат на бащата по какъв път е тръгнал синът му. Сега вече бащата се стреснал и думите му били:
- Е, това вече е лошо. От побойничество и женкарство отърване има, но от пиянството - няма. Трябва да вземаме мерки, докле не е станало късно!
Не се бях сещала за тази приказка доста време. Но в последно време (не говоря за дни) в живота ни се случват толкова много абсурди, че си мисля дали не прекаляваме с чакането нещата да се оправят от самосебе си; не чакаме ли да "срещнат" децата ни "по-космати гърди", че да се върнат в правия път; не грешим ли, че чакаме да се стигне до безизходна ситуация и чак тогава да се мъчим да оправим белите в живота си?
Децата ни (разбира се има и добри изключения, но все пак) считат за нормално да се забавляват по ужасни начини, пият, пушат, хулиганстват... Обществото ни сякаш се е превърнало в развъдник на пороци... Правилата, които уж съществуват на книга, всъщност са само празни думи (турците казват "бош-лаф работа")...
А ние чакаме и само цъкаме с език, и се възмущаваме, и си мислим, че това не се отнася до нас. Прехвърляме камъните от своята в чуждата градина и сочим с пръст.
Докога? Какво трябва да се случи, че да се опитаме да предприемем нещо? Кога ще кажем като стареца от приказката, че от това отърване няма? И какво да правим? Не всички, не държавата, не "обществото" - а всеки един от обществото поотделно?
- Ще срещне космати гърди - ще си седне на задника!
Минало време, синът поотраснал. Заергенил се. Станало тъй, че се спречкал с друго момче за нещо си. Ама този път той изял пердаха - върнал се у дома с разкървена уста, насинен, посрамен. След този случай не налитал на бой, както по-рано. Намерил си момиче, оженил се, станал глава на семейство.
Тръгнал да се заглежда обаче и по чуждо. Съселяните пак казали на баща чу, че синът му не прави хубаво - по жени ходи, пък своята си жена вкъщи не поглежда и не уважава. Отговорът пак бил:
- Ще срещне космати гърди - ще си седне на задника!
Така и станало. На една от жените мъжът и разбрал, че този пристава и хубаво го подредил. Какво и как му правил - никой не разбрал, но оттогава синът на стареца не поглеждал настрани. Гледал си жената и децата както трябва.
Постепенно обаче зачестил да се отбива в кръчмата с приятели и да пиянства. После пък и сам оставал до късно в кръчмата. Пак се намерили съселяни, които да кажат на бащата по какъв път е тръгнал синът му. Сега вече бащата се стреснал и думите му били:
- Е, това вече е лошо. От побойничество и женкарство отърване има, но от пиянството - няма. Трябва да вземаме мерки, докле не е станало късно!
Не се бях сещала за тази приказка доста време. Но в последно време (не говоря за дни) в живота ни се случват толкова много абсурди, че си мисля дали не прекаляваме с чакането нещата да се оправят от самосебе си; не чакаме ли да "срещнат" децата ни "по-космати гърди", че да се върнат в правия път; не грешим ли, че чакаме да се стигне до безизходна ситуация и чак тогава да се мъчим да оправим белите в живота си?
Децата ни (разбира се има и добри изключения, но все пак) считат за нормално да се забавляват по ужасни начини, пият, пушат, хулиганстват... Обществото ни сякаш се е превърнало в развъдник на пороци... Правилата, които уж съществуват на книга, всъщност са само празни думи (турците казват "бош-лаф работа")...
А ние чакаме и само цъкаме с език, и се възмущаваме, и си мислим, че това не се отнася до нас. Прехвърляме камъните от своята в чуждата градина и сочим с пръст.
Докога? Какво трябва да се случи, че да се опитаме да предприемем нещо? Кога ще кажем като стареца от приказката, че от това отърване няма? И какво да правим? Не всички, не държавата, не "обществото" - а всеки един от обществото поотделно?
5 коментара:
Интересна приказка :)
На мен тя ми говори, че когато става въпрос за "пороци" свързани пряко със социалното - отърване има, защото останалите по някакъв начин ще те подбутнат обратно в "правия" път. Когато обаче "порокът" е личен - спасение почти няма.
А проблема с прехвърлянето на отговорността... трудно решим при нас.
За съжаление, може би никой не може да ти отговори на въпросите в края.
Аз си мисля, че ако повече хора ежедневно правят своята малка крачка, бъдат отговорни пред себе си и пред децата си, постепенно ще се върнем към здравето на обществото. Смятам, че да си лично отговорен за постъпките си, е от особена важност за възпитанието на децата и за обществото като цяло.
Може би този път не успях да кажа, каквото искам. Но - това е.
И тълкуването ти за социалните и лични пороци ми допадна. В този смисъл - май пропадаме все повече, защото обявяваме социарлните пороци за морално и нормално поведение, а личните пороци представяме за модерни.
пък аз щях да кажа, че алкохолната пристрастеност не се лекува само със самовнушение, както другите два порока, защото тук вече и организмът се пристрастява/както е и с наркотиците/. Но и тази интерпретация ми харесва:)
Поучителна е приказката. То коя ли народна приказка не е поучителна.
Но въпросите Ви накрая са не само уместни, но и още по-поучителни. Ако някой слез 50 години прочете блога ви ще си помисли: “Тия хора, заплеснати в промяната на един строй с друг, съвсем са забравили за децата си!”
При Блага прочетох една друга приказка за пиянството: http://blagab.blogspot.com/2009/08/blog-post_29.html
Само ако си отворим очите за мъдростта на предците си...
Публикуване на коментар