Летните ни пътешествия в три епизода

През тази година, преминаваща под знака на вездесъщия страх от COVID-19, пътешествията ни бяха не много и кратички. Но пък удовлетворяващи и пълноценни.

Пътешествие първо.

Бяхме планирали трийсетгодишнината от сватбата си да отбележим скромно, само двамата. Резервацията ни за 6. май (точният ден) отпадна поради факта, че ограниченията за пътуване с цел развлечение важаха с пълна сила. Месец и половина (почти) по-късно все пак си направихме кратко пътешествие до Търговище. На 20. и 21. юни разгледахме града, сиреч неговите музеи, централния му площад и близките забележителности.

В Търговище бяхме ходили неведнъж, но нищо от града не бяхме видели. Както очаквахме, научихме интересни неща за него. Дали ще тръгнете от Варна, от Русе, или от Велико Търново, ще пътувате приблизително едно и също време, защото разстоянието до тези три града е около 100 километра. Съвсем наблизо са Шумен, Разград и Велики Преслав, Омуртаг. Това го прави прекрасно място за кратки пътувания и за почивка при по-дълги и изтощителни автомобилни преходи. Старият град е бил малък и днес този стар квалтал в близост до центъра е наречен Вароша. Всъщност само няколко български града имат запазени стари махали с такова име. Аз се сещам за Ловеч, Пазарджик, Благоевград, Видин.

Ние влязохме на негова територия откъм моста с паметника на Никола Симов - Куруто, знаменосецът на Ботевата чета и посетихме историческия музей на града, който се намира в някогашното Славейково училище. Наричат го така, защото Петко Р. Славейков за кратко е учителствал там. Сградата е внушителна. Строена е с мисъл и размах, което свидетелства поне за две неща. Първо, че ескиджумалийци през XIX век не са жалили обществени средства и са строили масивно, представително и богато. Второ, че за образованието на децата си са заделяли с по-голяма готовност от нас и са държали на качеството във всяко отношение.

Изложените в музея експонати са наистина много. Всяка зала е посветена на конкретна област от живота на хората в отминалата епоха. Мене ме впечатли гостуващата изложба от Етнографския музей на Русе, посветена на мъжките и женските ризи в традиционния български костюм. Нали знаете, че жена, облечена само по риза, е гола жена? Но пък дори "голата" жена е украсена и предпазена от саморъчно направените шевици. В залата видяхме ризи на хърцои, капанци, тракийци, шопи, турлаци, алиани - все местни хора, които в различни периоди от историята ни са се преселвали в този край на България и трайно са се установявали. В този смисъл Търговище и околните села са толкова пъстро и многолико място, колкото и цялата ни страна. Любопитна подробност ни разкри служителката на музея, която ни развеждаше из залите - везбата на полите на женските ризи винаги има по един недовършен, недоизкусурен елемент - най-често последният, някъде зад десния прасец на крака. Защо ли? Против уроки! Раздиплихме поне пет женски ризи на капанки и на всички открихме такъв "недостатък". В Археологическия музей ни заведе друг служител, който надълго и нашироко ни говори за древните поселения в този район и за римския град Мисионис, който хората наричат и Крумово кале. Интересни бяха някогашните драсканици (графити), които днес дават информация за нашите предци. Впечатли ни хирургическият инструмент на древен римски доктор, който предшества мнооого днешното швейцарско ножче. Същият човек и съпругата му били погребани като божества от благодарното население. Да казваме ли защо? За Хаджиангеловата къща научихме, че преди години по някакъв проект са й поставени олуци. Те обаче предизвикали проблеми, понеже наклонът на покрива е малък и от олуците започва да прелива вода, а така стените са подложени на влагата и се разрушават. По този начин красивите изображения се унищожават. А нали уж подобренията по сградата са за добро? Ето какво се случва, когато нещо се направи без предварително да си отчел всички характеристики и особеностите на архитектурните решения. В тази къща - отново красива, богато направена и проектирана с мисъл - по време на Руско-турската война се скрили хората, за да се спасят от изтребление, но намерили смъртта си. Свидетел за това е кървавото петно на пода в централната и най-представителна стая.

Старата църква "Св. успение Богородично" е много красива каменна и предизвикваща възхищение сграда. Тя е била като истинска катедрала за местните. Близо до града е хижа "Младост". Нощувахме в нея по препоръка на наши познати. Хижата не е лоша, даже напротив. Предлага удобството да спиш на легло и да ползваш душ и тоалет. За мене разочарование беше, че предлаганата храна се предоставя на хората в пластмасови съдове. Защо е нужно в съвременна хижа да се произвежда толкова много боклук? Нямам логично обяснение. Иначе гледката към града е прекрасна. Факт е, че идват младежи и романтично настроени двойки, за да погрледат красивата панорама. Е! Ако си носят бира или нещо друго за консумация, трябва да заплатят някаква дребна сума, задето ползват масичките към хижата. Това не ми се коментира.

Съвсем до хижата има изграден въжен атракцион, който в момента не работеше и се нуждаеше от някои ремонти. Все пак ние преминахме по някои отсеци - аз само по един, а Юлиян по няколко.

Също много наблизо, в началото на Боаза е и подстъпът към крепостта Мисионис или Крумовото кале. Разходката до разкопките не е трудна, особено за пъргави и подготвени хора. Обаче и за такива като мене е съмсем по силите. Смея да кажа, че без предварителното посещение на археологическия музей, щяхме да "видим" доста малко от всичко разкрито от археолозите. Това е така, защото в музея предварително бяхме видели макет на крепостта и на терен вече знаехме какво ни показват и имахме приблизително добра ориентация. В ниското на 200 метра от главния път за София се намира водопадът на Търговище. Един неголям, но красив водопад, който има силата да прочиства енергии и да прогонва лошите мисли от главите на хората. Препоръчвам на пътуващите да си направят труда и да му се порадват.

И отново в града - парковото пространство в центъра на Търговище е украсено със скулптури, любимата от които за мене е тази на семейството. Жалко, че не видях кой е неин автор. Прекрасно пресъздадено е усещането за обич между мъжа и жената и грижата за децата - най-стойностното в една връзка.

Думи... За асортимент

В последния ден от годишния отпуск обсъждаме изказванията на Министъра на образованието, посветени на обучението през новата учебна година. Ще бъде присъствено. Ще бъде смесено - присъствено и дистанционно. Училищата ще решават какви правила ще се спазват, за да не се заразим от COVID. Министерството ще определи какви действия да предприемат училищата. Учениците ще ползват маски, ако желаят, а учителите ще са задължени да работят с маски. Учителите ще избират как да работят. С маски или с шлемове, дистанционно или придъствено. Учениците не тябва да си взаимодействат в общите пространства на училището. Те могат да си взаимодействат, но при строго спазване на социална дистанция. Учителите ще "тъкат" ту присъствено, ту дистанционно. Думи, речи, наставления... На килограм. Сякаш... за постигане на разнообразен асортимент. Утре очаквам истинска конкретика от Директора.

24. май - празникът на българското слово и култура

Не казвам славянската култура и писменост. Стига! Нека спокойно говорим за българска култура, за българско слово и за българска писменост. Същата, която се ползва от немалко народи по земята и то доста успешно и пълноценно.

Споделям мнението на г-н Александър Димитров, който се определя като българоцентрик. И това не е лошо, и не е срамно. В гостуването си при Стойчо Керев той говори неща, които и аз самата мисля. Изложи факти за употребата на чужди езици, които доказват, че официалният и задължителен за нашата страна български език виси на косъм и е почти изритан и заметен под килима от масовата езикова практика дори в държавните учреждения и структурите на властта.

Затова ми иде да крещя и не ща да търпя. Стига!

Какъв празник ще празнуваме, ако не сме воини на буквите, воини на родното, воини на българщината? Ще празнуваме трапезно и показно, но не от сърце и душа. Защото ни е все тая как пишем, с какви букви и какъв език ползваме. И това е повече от лицемерие.

Обидно ми е и боли.

За този празник подготвих две изложения, подкрепени с картини и малко текст. Представих ги пред своите ученици и се надявам да съм предизвикала мисли у тях. Дано споделят нещичко и с родителите си!

Делото на първоучителите

Българската писменост в два нови романа

Изгубени усмивки

Имам един съсед. Познавам го вече 60 години. Знам кога дойде от село, как упорито усвояваше тънкостите на шофьорлъка, как си намери жена и си отгледа децата, как се сдоби с внуци и отскоро с правнуци.

Тоя човек трудно се разбира с другите – тъкмо се сближи с някого и виж го – вече дори не говори с него. Все нещо сърдит, все някой му казал нещо накриво!

Старец е вече, а не виждам да е помъдрял.

Гледам син му идва редовно, върши разни неща по двора и къщата, носи му работи, не го оставя, хатъра му на две не чупи. Пък дума да се похвали с момчето си – няма. Другото му момче (Абе то и то отдавна не е момче, ама...) някъде по чужбините се запиля. За него пък дума не обелва – жив ли е тоя човек, умрял ли е... От жена му знам, че е жив и здрав някъде в странство, ама и тя назаем думи продумва.

Оня ден гледам го  - чопка нещо по двора. Вика нещо на жена си, хока я, пък тя – една дребна, свита женица – с мъжка работа се заела. Подпалки цепи. Мина една кола по пътя и спря пред тях. (Син му сигурно! То други хора у тях не стъпват!) Старите обаче не чуват. Говорят си нещо наедро-наедро. Хлопна враника, детско гласенце се провикна:

-          Бабоо, нося ти подарък!

Бабата ахна, изненада се и посрещна радостно малкото  - тригодишна правнучка. А той... Хммм! Тоя човек не помръдна от място, нагрочи вежди, устни присви като недоволен. Детето не рачи да отиде с прабаба си при него, ръчица да му подаде. А той, види се, в тоя ден празник е имал. На 85 години ставал!

Не ми е работа, ама чоглаво ми стана. Син и снаха с детенце да го поздравят дойдоха. След работа от големия град в тая жега 70 километра и после обратно, а той сякаш на бавна капка му бяха пуснали система с думи и усмивки. Ни се усмихна, ни се издаде радостен ли е, или гневен.

Що тъй? - думам си и не намирам отговор. Уж добър човек, а радост от живота няма, хората не харесва...

Изгубил е усмевките си и очите му не виждат сякаш хубавото в живота.  

***

Еее, преди мноого години баба ми казваше: "Чедо, човек сам се обича и сам се мрази. Ако ти не се обичаш сам и не се уважаваш, никой няма да те обича и няма да те уважава. Затова първо обичай себе си и после обичай ближния, чедо!"

Та тоя моя съсед го мисля. Обичат го близките му, а пък той...

Начало без край - недовършени хрумки

Преди време не се скарах с приятелка. Просто се отдалечих и спрях да общувам с нея. Сега ми се случва същото. Приятелки, в чието приятелство бях сигурна, ми стават все по-чужди. Пътеката е ясна и утъпкана - ще спра да обръщам внимание на обидните постъпки и жестове и ще поема в посока, различна от общата. Тя вече отдавна не е обща.
***

Тина се чудеше кои точно тоалети да приготви. Стоеше пред препълнената гардеробна – подредена по последна мода с рафтове, шкафчета, щанги за всичко – и гледаше объркано. Не че не знаеше какво има в тоя стар сак. Не! Знаеше. Някога това беше покупката, която направи с най-голямо внимание и след почти научно маркетингово проучване в магазините на родния си град – трябваше за първи път да пътува до столицата по работа! Знаеше точно как са сгънати двете блузки, пижамата, дънките. Знаеше точно в каква торбичка са домашните джапанки и представителните обувки, които кака Нина й бе дала да ползва, понеже вече три години след абитуриентската не ги беше слагала. Знаеше, но не искаше да си спомня нищо от онова време и онези хора, с които я свързваше тоя сак. Тя дръпна закачалките, за да го скрие от погледа си и започна да избира тоалети за предстоящото пътуване.
 

Бягството

  

Писна й. Донареди всичко за гостите, обу най-удобните за ходене обувки, грабна си якето и излезе навън.

Чакаха гостите след половин час, но чу гласовете им по сълбите и се скри на площадката на горния етаж. „Съпругът да ги посреща! Нали са неговите гости!“ – каза си тя и спокойно слезе, щом входната врата на техния апартамент хлопна гостоприемно след гърбовете на групата. Беше решила повече да не се връща тук – у дома. Ежедневните грижи за съпруга, за щерката – отдавна пораснала претенциозна кифла, която все нещо и някого не харесва; придирянията на директорката на селското училище, в което работеше уж за кратко, а вече пета година; фръцканията на колежките, завършената нелогичност на работата в клас... Аааа! Всичко се трупаше и все повече я смачкваше. Все повече и повече. Затова преди да се върне любимият й с бири и лимонади за поредната вечер тип домашна кръчма стъкми една чанта багаж, остави го в мазето и продължи да приготвя месото и картофите за глутницата. Всяка седмица по два пъти, всеки месец – осем... Ядене, пиене, карти, просташки приказки, пуберски забавления (ама зящо вярват, че обсъждайки естествените телесни функции изглеждат млади?), пикантни клюки и злобни обсъждания на колеги и шефове. И толкоз! Затова се махна. Вече не издържаше.

Крачеше към ЖП-гарата и мислеше накъде да потегли, закъде да си купи билет. Дали към къщата на баба си в една планинска махала, или при приятелката от далечното детство, която живееше като сицилианска матрона в триетажна къща за гости на южното море? Къщата на баба вече няколко години е празна – приютява разни градски наследници за по няколко седмици през лятото. Дружката пък сега скучае – сезонът отдавна свърши, а новият е далеко – стаи и време в изобилие. „Никаква приятелка! И на нея ли да обяснявам защо и как така! – реши категорично. Ще се кача в махалата горе в Балкана! Градът е близо – магазини, цивилизация, а хората – далеко. Съседите се чуват рядко, но почти не се виждат. Чува се оглушителната тишина. И съселите на тавана. Ама те са й другарчета. И глиганите, дето идват да ровят за жълъди. Ама само нощем. А! И кълвача. Той обикаля престарелите сливи в подивелия двор и се мъчи да ги лекува през лятото. Амо сега надали ще е активен – вече си е бая студено.“

Там – в самотията – ще си проветри главата! Всяко лято поне за две седмици така си лекуваше градските болежки – токчета, усмивки, култура... Лицемерие. Тука си джапаше боса из тревата, косеше като хара избуялата растителност в древната сливова градина, бодваше си по някое диво цветенце зад ухото и си свиркаше по гаменски. Ни ток, ни радио ползваше. Телефона го изключваше още на гарата в града и до заминаването си не го поглеждаше. Подивяваше си, както тя си знае. Така устискваше до следващото лято.  Преди тръгване наобратно цапваше на лицето една, втора, трета ръка шпакловка, мацваше на ноктите лак и се прибираше в човешкото гето.

***

Стигна навреме. Купи си билет. Напълни си вода от чешмичката и зачака. Не погледна телефона си – иначе щеше да види, че любимият й и двама-трима от гостите я бяха търсили. Тя беше решила, че не иска да ги чува, не й се мислеше за никого от тях.  Най-вече я дразнеше една от жените на неговите приятели. Колежка в същото училище, която си вярваше, че са си дружки. Всеки ден в служебния автобус нещо ломотеше. „Как ли й се говори след 6 часа учителстване? Хм!“

Времето мина. Качи се във влака. Зае място до прозореца. Не че през нощта ще вижда нещо навън, ама навик. Все пак й предстои след известно време да се прехвърля на друг влак за планинското градче. Успокои се и бързо заспа.

***

На сутринта гледаше сърдито през прозореца, а по пътеката между седалките минаваха хора и сядаха на обичайните си места. Жени и мъже кудкудякаха, както всеки ден. Служебният автобус спираше по замръзналите спирки и взимаше учителите, за да ги отведе при децата на село. Досадната колежка се качи, погледна я въпросително и по приятелски почти тревожно, но този път седна другаде. Слава Богу! Нямаше да се налага да отговаря на въпроси. Засега.

Машина на времето. Проста и зелена.

Изсипах ги в мивката на двора и ги почнах. От водата те станаха ярки, лъскави. Зеленото им заискри и ме върна повече от 30 години назад във времето.

А, 30! Барем 35!

Както и преди толкова и кусур години мъжете се погрижиха за бурканите, за снабдяването с копър, синап, оцет и т.н., за запечатването, варенето и ваденето на бурканите.

А аз си слушах радио, пълнех си прилежно бурканите с хрупкави краставички и си мислех за поточната линия в консервената фабрика, където по цял месец карахме бригади.

Не се сещам да не сме искали да ходим. 14-15-годишни младежи, живеещи заедно. Кое  да не му хареса на човек. Ядене според тогавашните стандарти за столово хранене, спане в стаи по десетина души, къпане в обща баня, всяка вечер нещо забавно, номера и зевзеклъци, вицове, любовни трепети...

Готин живот без родители, училище и уроци!

Та, редя си аз краставичките и си мисля!

Сетих се за Силвето, дето първия ден от бригадата нахълта тичешком в стаята и завика: "Чшафи,чшафи! Бъ'зо, бъ'зо!" След десетото повтаряне разбрахме, че са започнали да раздават чаршафи и трябва да побързаме, че да не свършат новите и здравите.

Сетих се как вечер отрядният минаваше да загаси лампите по стаите, а ние, скупчени в някоя стая си разказвахме я страшни "вицове", я вълнуваща история за трагична любов.

Сетих се, че не само момчетата си въртяха номера. И момичетата се дебнехме да направим "космонавт" на някой спящ, да заредим вода над вратата и да се заливаме от смях, когато кофата се излее върху първия влязъл, или пък да се кискаме на човека, който хване намазаната с паста за зъби брава на спалното.

Сетих се още за това, че Краси беше много гнуслива и някои се възползваха, когато имаше нещо по-така за хапване. Например има пържени кюфтета и тя се е наточила да си хапне. От съседната маса се чува: "Еее, какъв е тоя косъм на кюфтето ми?" или пък: "Изми ли се хубаво? Как пък можа баш в лайното да стъпиш?" И Краси става, и излиза от столовата. А кюфтетата мигновено изчезват от чинията й.

Та така. Краставичките днес ми бяха истинска машина на времето - простичка, много зелена и хрупкава.

Ако при вас е пратила някой спомен, драснете един кратък или дълъг коментар!

М?