Кратко пътешествие за двама - ден 1.

на връх Св. Илия, зад мен е връх Дур дабак (стой и гледай)

От организацията за приятелско пътуване из страната нищо не се получи. Всеки от участниците бе възпрепятстван в последния момент. Ние обаче тръгнтахме двама. И не съжаляваме. Хубавото на пътешествие с един автомобил и с малко участници е, че във всеки момент можеш да промениш дестинацията, да решиш къде и как ще нощуваш, къде ще се храниш и т.н.

Та значи тръгнахме ние. Пътувахме достатъчно дълго и след две почивки стигнахме Девин. Пътьом се радвахме на красивите гледки, които ни разкриха няколкото язовира на река Кричим. След като подминахме с. Тешел, ни посрещна табела "Еднолентов път с насрещно движение" в Буйновското ждрело. Карайки по този път до Ягодинската пещера, се препотих няколко пъти, а когато спрях, не успях да паркирам свястно, та се наложи Юлиян да се намесва.

Влязохме в пещерата. Пътят, по който вървяхме до галериите, е комфортен, изкуствено прокопан тунел, в който най-хубавото е въздухът. Обясниха ни, преди да влезем, че въздухът е естествено озониран, а температурата в пещерата е постоянна - 6*С. Аз наистина се усещах страхотно, дишайки този приятно хладен и изключително свеж въздух.  Струва ми се, че това е естествен кислороден бар, в който можеш да се освежаваш, ходейки. Какво по-хубаво! Вътре в пещерата не ни води екскурзовод, а на отделните площадки (в отделните галерии) ни чакаха лектори, които насочваха нашето внимание към едно или друго; проявяваха добро чувство за хумор и търпеливо отговаряха на въпросите ни.

За мен специално тази "млада пещера" не беше особено атрактивна с образувания, просто защото такива почти няма, но пък ми достави физическо удоволствие да дишам пълноценно. Научих, че хората някога са добивали качествена глина тук и са я ползвали за всякакви неща - да си направят съдове, да си замажат пода. След като излязохме от пещерата, отидохме до нейния естествен вход, където се намира и пещерното жилище на някогашните наши предшественици. Хромелът, огнищата за готвене и пещите за печене на съдове, както и "детската стая" са разпознаваеми, а лекцията на младото момиче - интересна. В дървената барака пред пещерата висяха две опашки на пещерни катерици (съсели) - крадци на жито и други храни. Разказаха ни, че влизат дори в барачката на служителите и ровят в дамските чанти за храна.
 

На излизане от пещерното жилище се заговорихме с един словоохотлив мъж и с него отидохме до изградената площадка за наблюдение "Орлово око". Пътят е такъв, че се минава само с автомобили с висока проходимост, а за удоволствието естествено се заплаща.
 На върха обаче гледката е такава, че можеш да си стоиш там и, стига да има някой да ти разказва и показва, да се дивиш на гледки, истории и свобода.

На връщане  спряхме да видим кладенеца, наречен от нашия водач кемера. Това е кладенец, вкопан в земята не вертикално, а под наклон, в който се събира вода и, за да се гребне, се влиза вътре. Според Венци (водача) кладенецът е от тракийско време.

Вечеряхме в селото. Тъкмо си бяхме поръчали родопска салата, родопски качамак и пататник, пред нас се появиха четирима души. Юлиян каза, че са от Варна и дори са му колеги, а децата с тях - ме гледаха втренчено, защото ме познали - ученици са в училището, където работя. Оказа се, че от цивилизацията можеш да се скриеш, но от хората - не. Кой да предположи, че в селце на другия край на страната, ще се срещнем с познати!

След страхотната вечеря бързахме да се оттеглим, защото още не си бяхме разпънали палатката. А слънцето вече се скриваше. Отидохме на полянката над пътя и съвсем близо до една чешма в началото на селото, която ни показа отново Венци. Спряхме количката си, започнахме да разпъваме палатката си и току при нас дойде едно куче. Подуши ни, хареса ни и остана при нас. По тъмно ни придружи за вечерния тоалет до чешмата, игра с нас, а след като се настанихме за сън, то остана да спи, опряло гръб в палатката.
За човек като мен, който за първи път нощува на открито в малка палатчица, изживяването си беше силно. Тишината се нарушаваше само от горските шумове. Само веднъж по пътя под нас премина мотор или АТV. Щурци, тишина и нищо повече. Заспах трудно. По едно време обаче нашият пазач скокна, разлая се ожесточено, бягаше нанякъде и се връщаше към палатката. Аз се ококорих на мига, като не смеех да дишам дори. Чудех се човек ли гони кучето (ама нито стъпки чухме, нито говор), животно ли. Питахме се един друг спим ли, дали да надникнем навън, но решихме, че в тая тъмнилка е по-добре да не си подаваме носовете. Все пак песът ни пазеше. Дълго след като кучето се успокои и легна до палатката,  опирсйки гръб в моя през плата, ние будувахме, но накрая си заспахме. Сутринта се събудихме рано-рано заради неудобството да спим в малката палатка с подвити крака, пък и ни беше студенко. Станахме, отидохме пак на чешмата, а кучето така ни се радва, сякаш цял живот е живяло с нас. Игра, обикаля напред-назад наоколо, изправя се на гърдите ни... Ние пък с огромно удоволствие се приготвихме за закуска с хляб и салам и споделихме с него храната си. То ядеше лакомо, не чакаше залъкът хляб със салам да падне на земята. Заслужи си обилната закуска то, пази ни през нощта и ние му благодарихме, както можем.
Градските ни глави не се бяха сетили, че сутринта ще ни се пие нещо топло, и нямахме нито чай, нито кафе. Обаче наоколо имаше джанки. Набрахме две шепи и ги сложихме да кипнат във водата. Оказа се, че киселите джанки са прекрасен продукт за чай в студеното лятно утро. Страхотно питие си направихме, даже и кучето го хареса.

После си тръгнахме. Милото куче хукна пред колата към чешмата, но ние завихме в другата посока. Чакаше ни път към Триградското ждрело и пещерата Дяволското гърло.