18 декември 2007

Предизвикани размисли по Коледа

Да, Коледа е съвсем скоро!
Да, редно е по Коледа да си припомним, че носим някъде дълбоко скрито в себе си доброто!
Да, очаква се поне по Коледа да направим нещо хубаво за близките си и за някого, когото не познаваме.
Но, защо само по Коледа? Защо така кампанийно и показно?
Даваме ли си сметка какво даваме на ближния ежедневно, на какво учим децата си ежечасно, как и дали спазваме моралните ценности ежеминутно?

Моето съзнание от известно време е заето с мисълта, че животът ни все повече се отдалечава от моралните устои на нашите не толкова далечни предци. Четох и коментирах статията на Marfa, свързана с благотворителността по големите празници, под патронажа на този или онзи. Съгласна съм, че хората даряват по едно левче по един или друг начин и смятат, че помагат. Но също така смятам, че в днешна България плъховете напускат кораба, защото той стремително се движи към дъното и няма какво да се гризе, а съдбата на нуждаещите се е оставена в техните собствени ръце. А това е неморално.

Четох и коментирах и две статии на GaN, който се е заел с идеята да проучи домовете за деца в неравностойно положение в Белгия и да ни разкаже подробности. Силно впечатление ми направи това негово изречение: " ... като цяло в Белгия броят на сираците е изключително малък. Родителите просто не си оставят децата каквито и проблеми да имат!" И знаете ли за какво се сетих? За един разказ на Елин Пелин - "Сиромашка радост". За хората, които не се сещат, припомням.
Героите в разказа - Пена и Стоян - са семейство много бедни хора, които 10 години не са били благословени с деца. На панаира те отиват със своето новородено момченце Иванчо, кротко спящо в каручката. Таткото, вече на възраст, черпи в кръчмата, а майката срамежливо и доволно приема поздравления за щастливото събитие - родило им се е чедо.

-Той е още много мъничък - два месеца няма. Булка, иди го донеси.- -Ами то си спи - рече Пена.

- Спи ли - викна Стоян, - ако спи, нека спи! Тогава ще идем ние при него. Малко дете и от царя е по-голямо. Който обича, братя, елате, да видите сина ми. Тойспи в каруцата. За него съм я направил, нова е.

За кратко и двамата родители не са до детенцето в каручката и, когато се връщат, виждат, че до него е свито като самунче още едно бебе. Подхвърлено. Настава едно вайкане и чудене - чие е детето и що да го правят, а Пена го приласкава, кърми го и не го дава никому, защото то вече е нейно. То е дар, то е благословия. И няма упрек към тази, която го е оставила. То - новороденото, то - невинната душица, е намерило добри хора, които да се грижат за него - въпреки всичко и каквото и да става.

Стоян се качи на каруцата, наведе се да си вземе детенцето, но отведнаж, уплашен се изправи.

- Господи! Ръцете му се отпуснаха като отсечени и удариха
като бухалки по бедрата му. - Още едно дете... Някой ми оставил още едно дете. - Брей, хора, чие е това дете,бе!

- Ах Стояне, ох, Божичко! - завика Пена и се покачи на каруцата. Хората се струпаха около тях и любопитно занадничаха
през ритлите. Върху меката постилка в каруцата до малкия Иванчо спеше сладко едно друго детенце, повито в чисти пеленки, с малко дървено кръстче, закачено с конец на гърдите му. Разбудено от шума, то замърда главичката си. Червеното му малко личице се сви от смешни гримаси. То изплези няколко пъти езиче, нацупи устата си, взе да млящи и изплака.

- Ох, гладно, гладно е, горкото - разхленчи се Стояница.

- Надой го, булка, надой го - рекоха другите жени. - То е подхвърлено, може да е гладно...

- Да го надоя ли? Ами Иванчо? - захленчи Пена.

- И Иванчо ще надоиш...

Новото малко продължаваше да млящи с уста и да суче на ума си. Стояница го взе в прегръдките си, изви гърдата си и му даде да бозае. То се впи лакомо в нея.

- Ох, колко е гладно!... - И тя се наведе с нежност над него.Стоян се блъскаше по главата и се тюхкаше:

- Какво да правя, бе брате!... Ще го нося в участъка.

- Занеси го там, в полицията.

- Не давам, не давам да го носиш никъде - рече Пена и майчински го притисна.

- Земи го, бре Стояне, земи го... Жадувал си толко години за дете - господ ти праща две. Късмет. Грешно е да го връщаш... Я колко е мъничко. Отчувай си го - рекоха жените.

Стоян се надвеси да го види и погледна булката си. Тя също го
погледна.Тогава той още повече се наведе над детето и мълчаливо го загледа. И колкото повече го гледаше, толкова повече лицето му се разведряваше, като че бавно-бавно от него се вдигаше облак.- Да го вземем, Пено?

- То си е вече мое - рече умилено Пена. (Благодаря на Читанка за лесния достъп до текста!)

Какво по-истинско, чисто и добро дело? Каква по-голямо християнско милосърдие можем да намерим? Тези хора, нищо че са измислени персонажи, не дават паричка, не носят пеленки на изоставеното! Те го приемат за свое дете! Такова нещо днес май не би могло да се случи?!

Друга история, вече истинска :

Моя роднина, вече жена на възраст, но все още жива, е с необичайна съдба.
Семейството, в което се родила било многодетно. Родила се в онези трудни години след войните, когато трудно са се прехранвали хората. Тя се родила "преди време", т.е. преди да се изпълнят 9 месеца. Майка й при раждането ли, скоро след това ли, умряла и не се знаело дали детето ще оцелее. Била дребничка и болнава и я гледали по-големите й сестри. Порастили я някак, но се разболяла, таткото не можел да я лекува и храни, и бил готов да я даде на когото и да е, само да не умре при него. В съседното село я взели добри хора - бездетно, но заможно семейство - въпреки че всички им се чудели на акъла. Детето "беряло душа" според тях, изглеждало "взело-дало". Гледали го с любов, обичали го повече и от свое - където и да ходел новият й баща, носел й туй - онуй, хранели я със силна храна. И, както казват в моето село, детето се тръснало. След време - 14 години след сватбата им - тези хора си имали и свое дете - здраво момченце.

Всички смятали, че доброто, сторено на момиченцето, обърнало очите на Господ към тях и били благословени. Момичето никога не било истински осиновено, всички я знаят като храненицата на ***, но е тачена и от истинските си кръвни роднини, и от другите роднини. Тя самата обича и уважава всички.


Та питам се, дали сме загубили човещината си в нашето модерно време, та обръщаме гръб? Защо сме готови да отричаме, да заклеймяваме и корим другите, но не сме готови истински да им помогнем? Дори близки роднини днес не поемат отговорността за порастяването на роднинските деца, ако нещо лошо ги е застигнало в живота, с изключение на бабите и дядовците. Защо приемаме за нормално да дадем лев и да получим разписка за благодеянието си, а не сме готови да приласкаем и да се погрижим за някое дете...
Моят отговор е грозен и сигурно болезнен, но ...
Ами, защото очите ни са обърнати към материалното; понеже мислим за наследства, за имоти, за коли; понеже ценното за нас е да оставим на всяко от децата си пари, имоти и сметка в банката.
А не се сещаме, или сме забравили, че да отгледаш и възпиташ един достоен човек е истинската ценност. Това е богатството. Затова и народът ни обеднява. Не материално! Не! - Имаме и коли, и компютри, и скъпи дрехи... Обедняваме духовно. Обезчовечаваме се!

И друго си мисля. Щом сме сиромаси, не е ли редно на всяко дете да се радваме като на дар Божи? Нали децата са богатството на една страна? Тогава...

1 коментар:

Kapka po kapka каза...

Колко си права само. Цялата истина е побрана в твоя пост. Много ми е тъжно и трудно да призная, но е така... И на мен тези мисли са ми минавали през главата.