23 юни 2014

Явно бригадите липсват

Гледах днес нашите гимназисти как работят. (Чистихме училището след наводнението в Аспарухово.) Гледах ги и се сетих за времето, когато аз бях на тяхната възраст и ходех с приятели и съученици на бригади - една лятна в консервен комбинат и една есенна на полето (бране на домати, грозде или каквото там трябва да се прибира от полето).
Тук няма да разказвам мили спомени оттогава. Важно е друго.
Децата - деветокласници, десетокласници и единайсетокласници - работят вече трети ден, някои и четвърти. Самоотвержено влизат в наводнените помещения и пълнят кофи с кал, с тиня, мъкнат всякакви боклуци. И го правят с усмивка, с настроение! Защото са млади хора, позитивни, енергични. Защото искат да вършат нещо смислено, полезно; нещо, от което ползата е видима веднага; тук и сега. По едно време някое от момчетата щляпна две кални лапи на задника на едно от момичетата. Остави марков отпечатък на "фешън дрешките" тъй да се каже. Госпожицата писна, естествено. Врътна се, мацна момчето. Включиха се и още няколко в мазалото. Омърляха се здравата. В същото време работата не секна. Момчетата си вадеха от мазето кофите и боклуците, ние отвън поемахме и носехме. И всичко с ей такива усмивки. И макар че им правехме забележки да не мацат (зарази има зер, но кой ти слуша), да не мятат кални лапи няляво-надясно, че летят пръски и към нас, и ние се смеехме. Учителите, които все искаме сериозно отношение и внимание.
После седнахме да отдъхнем, да пием вода и да хапнем. Нашите момчета и момичета си седяха с калните ботуши на земята, с мърлявите дрехи, хапваха си, смееха се и флиртуваха, а очите им грееха. Усмивките им не слязоха от лицата. Мръсни, уморени, гладни, но доволни от себе си и  от своята младост. Щастливи!
И си мисля, че бригадите, по време на които ние също бяхме уморени, мръсни и гладни, но весели, липсват. Физическата работа, усещането, че всички са мръсни и неглиже, разказването на вицове, замерването с мръсотия (домати, грозде при нас), пискането на момичета от някоя грубичка шега, заливането от неудържим смях им липсват на децата. Те просто бяха част от нашето израстване и явно и на тях им са нужни. 
Защото иначе общите им занимания не толкова ги обединяват и сприятеляват, колкото всъщност ги разделят и конфронтират. Защото общите им занимания са да ходят по магазини, да обсъждат материални придобивки, разкрасителни процедури и още кой знае какви неща.
Затова нашите гимназисти по своя инициатива си направиха бригада. И утре пак ще са на линия. Не защото някой ги задължава.

За гилдията и единността ни

Не сме единна гилдия ние, учителите! Склонни сме да философстваме повече, да казваме как е морално и редно, но да не се подкрепяме с дела.
Все делим нещо! Деца, пари по проекти, влияние в общините, успехи...
И в дните, когато трябва да си помагаме, го правим пак на думи. Без дела.
Живея в Аспарухово. Работя в най-пострадалото от наводнението училище - СОУ "Л. Каравелов".
След като почистихме около блока, в който живея, и в мазите на блока, днес се включих в почистването на училището. Работихме колеги, ученици от гимназиален етап, няколко доброволци и туй то. Всичко около петдесетина души. Нека са шейсетина.
А ми се стува, че е възможно в дух на солидарност директорите на другите училища в района - едно НУ, едно ОУ и една ПГ (и още едно ОУ в кв. Галата) - да изпратят по няколко колеги, които дежурят в момента, да помагат. Дори и да не им дават компенсации, сигурно поне по двама колеги от училище ще се включат. А гимназистите могат също да се освободят от занятия - мотивация ще се намери и за тях?
Всъщност някои ще кажат, че днешният ден бе обявен за неучебен и неприсъствен за училищата и детските градини в Аспарухово. Това значи, че за колегите и учениците от града се е отворил един прекрасен ден за плаж като компенсация за мрачните почивни дни.
Е, жалко. Хвърлих си думите на вятъра.
Няма какво да очакваме помощ от колеги учители. Ние не се държим като гилдия. На покани за концерти не откликваме, та за оказване на помощ ли ще се сетим?