15 септември 2012

Връзка към първоизточника
Вчера бяхме на предпремиерното представление на "Паметта на водата". За мен беше силно изживяване. Толкова силно, че нямах сили да говоря на излизане. Аплодирах през сълзи, защото някои отделни сцени ме разтърсиха. Те касаеха мен (повече или по-малко) и моите близки. 
Артистите ни гледаха в очите, обхождаха ни с поглед един по един и се радваха на нашата реакция. Надявам се обаче да не са се обидили, че не видяха моята усмивка. Не можех да се усмихвам. Плачех.
Ако след спектакъла не бяхме отишли на едно весело място, сигурно и днес щях да съм с подпухнали очи. 



Снимката е връзка към нейния първоизточник.
Ето и повече информация за представлението и  сцената: Факти, Варна 24.BGТеатрални новини.
Гледайте го, после може и да поговорим повече!

11 септември 2012

Тая надежди

Моите бдителни ученици ме поправиха за допусната граматична грешка в блога. И с основание. Поправих се веднага и благодарих. Винаги съм ги насърчавала да следят мен и всички свои учители, близки, приятели и роднини за грешки и да ги поправят в крачка. Мисля, че така е правилно. И сега... 
Усмихвам се, сякаш са ме наградили с правителствена награда. Леко ми е на душата. Имам усещането, че все пак ще оставя следа след себе си. Щом виждат моите грешки и съвсем основателно ми ги сочат, значи битката за грамотността на българина все още не е изгубена. Смея да се надявам.

08 септември 2012

Неочаквано открих

Открих, че "Хобит" е поставян на сцена ето така от руснаци през 1985 г.


А по това време ние четяхме комикса  по книгата в списание "Дъга".

Кратко пътешествие за двама - ден 2

На сутринта продължихме към Триградското ждрело. Рано-рано спряхме на паркинга пред Дяволското гърло, където двама мъже си подреждаха стоката. Единият отваряше барчето с топлите и студени напитки, а другият редеше свои музикални дискове и гайдички сувенири. 
След едно топло кафе и малко снимки с табелата "Еднолентов път с насрещно движение" се насъбраха хора, отвориха пещерата и ние - част от първата за деня група, влязохме придружавани от музиката на гайдаря.  Водачът ни беше младо момиче с добро чувство за хумор и запас от търпение. 
В залите на пещерата аз се чувствах странно добре. Дали грохотът от водопада, дали процеждащата се дневна светлина ми влияеха, не знам. Знам само, че това място ме покори. Древният човек в мен се събуди и беше готов да се включи в поклонническа процесия или пък в ритуал по жертвопринасяне.
Изкачих многото стъпала до изхода на пещерата, който всъщност е нейният естествен вход и напълно разбрах страхопочитанието на древните към това място.
Досадиха ни продавачите на билки и мед, които  много искаха да им направим "сефтето" за деня и звучаха ту жалко, ту заплашително. Е, купихме си мед с мурсалски чай от най-находчивата и усмихната баба, който с готовност ни снима и не пропусна шанса си да ни "захрани" с мед веднага след услугата. 
От изхода на пещерата продължихме към музея на мечките - 300 метра по-нагоре по пътя. Ако не бяха таблата със звукови ефекти, които демонстрират какви са звуковите сигнали, издавани от мецаните, и какво е тяхното значение, никак нямаше да съм доволна от посещението си в този музей. 
Скромна експозиция, билетопродавачи, а не уредници на музея, много текст на миниатюрна площ и толкова. Пластмасовите фигури на майка и малко мече в една скална дупка на отсрещния бряг на реката ми изглеждаха някак твърде нелепо зад телената решетка. Но... както и да е.
Преди да се качим в колата и да потеглим обратно през ждрелото към следващото място, се спуснахме с тролей. Ей така - за тръпката.  
А следващото място в плана беше язовир Доспат. Пътят не ни се видя нито дълъг, нито тежък, защото имахме възможност да се любуваме на природни картини и да се дивим на това колко често минаваме покрай чешма. Да ги бяхме броили, сигурно щяхме да им объркаме броя. 
На едно място с красива чешма и хубава беседка спряхме, отдъхнахме и си напълнихме божествено студена и вкусна вода. Е, по-хубава беше от най-хубавата бутилирана! Не само заради това, че си я пълнихме собственоръчно, не! Усещането за красота и волност допълни и дори подсили вкуса й. 
В Доспат ни посъветваха две неща - да видим язовира от терасата на хотел "Панорама" и да пътуваме през Сърница за Батак. Послушахме първия съвет на доспатчани и не сбъркахме. Прекрасна гледка! Обаче за втория съвет не си отворихме ушите и, гонейки най-краткия път (отбелязан на картата от 2012 г. като първокласен), сгрешихме.  Целият път в ремонт. Дупките са не дупки, а траншеи и окопи, сякаш пренесени от Кербала. Тежки машини, работници, кратки участъци с готова настилка. 

Очакването ни за кратко и живописно пътуване не се изпълни. Почти 3 часа карахме до Батак! По пътя взехме едно момче на стоп. Оказа се, че то е участник в провеждащия се в момента етнофестивал на Беглика (малкия ли, големия ли - обърках се) и ни разказа интересни неща. после видях и снимки от там - личи си, че е било вълнуващо за участниците. 

Пристигнахме благополучно в Батак и побързахме да разгледаме историческия музей, църквата "Св. Неделя" и етнографския музей, защото скоро трябваше да затворят.  Хората там ми се сториха някак дръпнати и прекалено резервирани. Затова пък силно ме впечатли самото градче. Прекрасна пешеходна зона; различни обществени придобивки (паметници, детски площадки, изложби, бюстове), подарени на града от някакви хора, назовани в надписите "Набор 19хх"; тишина и чистота. 


В края на деня отпътувахме към яз. батак и там си намерихме подходящо място за нощуване на  палатка. По целия бряг на язовира се виждаха палатки, каравани и вили, но все пак цивилизацията не досаждаше по никакъв начин. Звездите и чистият въздух си бяха диви, нецивилизовани.
В съботната сутрин пътят  ни продължи. Вече пътувахме към дома.  
Точицата в края
на лифта съм аз

Не прилича ли тази скала на човек?

язовир Доспат

03 септември 2012

Юбилей





Мама стана на 70 и отпразнува това по достойнство.
Само предполагах, че тя най-много ще се зарадва на присъствието на близките си и на сантиментални подаръци, изработени конкретно за нея. Предположението ми се потвърди и съм особено доволна.

Ако и аз на 70 мога да се усмихвам така, ако имам уважението на роднини и приятели като нея, ако мъдро мога да приемам житейските изпитания, както тя го прави...  Вярвам, че ще бъда щастлива. Пък нека съм на  n години!


  

Как да покажеш, че си мъж...

Някои го правят така:

С около двайсетина километра в час и кормуване с крака.