30 април 2008

Приказка за възпитанието

В някой си град, а може би село, пък може и царство, хората пропищели от злодеянията на ужасен бандит. Крадял, убивал, тормозел всячески и обикновените хора, и богатите - всички. Бил хванат от властите и осъден на смърт чрез обесване - справедлива присъда според хората, пък и за назидание за всички, които можело да се изкушат от неговия начин на живот. Дошъл денят да висне на въжето. На площада се събрал народ - да види справедливото наказание на злодея. Довели го, качили го на бесилката, окачили му въжето и го попитали какво е неговото последно желание.
- Да се простя с майка си!
На всички им се сторило, че в него все още не угаснало пламъчето на човещината. Довели майка му. Той поискал да я целуне по устата. Помолил я да си покаже езика - да я целуне по езика. Подала си жената езика, а синът - вместо да я целуне, отхапал и езика!?
Ужасени викове, ропот и тръпка на отвращение преминала през тълпата. "Що за човек е този - на бесилката е и пак не се е осъзнал!?"
Попитали го защо е направил това, а негодяят разказал:
- Добре живеехме, когато бях малко дете, но само докато тате беше жив. Когато мама овдовя, животът ни се превърна в ад. Бяхме толкова бедни, че много често нямахме нищо за ядене и си лягахме гладни. Веднъж се прибрах у дома с едно откраднато яйце. Мама го свари, изядохме го и ми каза : "Браво, сине, много сладко беше. Другият път да откраднеш две!" Започнах все по-често да се връщам с по нещо откраднато. В началото по две-три яйца, после откраднах кокошка, после патка... Мама беше все по-доволна от това, че не е трудно да се изхранваме. От крадец на кокошки и патки се превърнах в истински разбойник. Вършех все по-лоши неща. С право днес се намирам тук. Но ако не беше езикът на мама, нямаше да стане така! Тя е виновна!
Замислили се хората - наказали злосторника, но и майка му затворили завинаги в тъмница!

Как мислите, дали е постъпил правилно синът?

Дали днес обществото като цяло не прилича на тази майка, която отглежда собствения си палач?

Имперският манталитет

Смея да мисля, че много от англичаните, живеещи в България се държат с околните (наши сънародници) като пратеници на нейно величество Кралицата - изискват уважение, почитание и... като мисионерите в африка през 18 и 19 век. И на мен ми е гадно. Бясна съм например, когато на англичаните, живеещи от години у нас им се предоставят преводачи на всяка крачка. Е, как ще ме убедят, че много харесват България и уважават българите, като НЕ ИСКАТ да научат български? Имам конкретни примери, разбира се, но се опасявам, че ще бъда разкъсана на парченца от хората, които са безумно щастливи от присъствието на "добрите" си съседи на село, в града... или където и да било.
Тук искам да попитам за мнението и на други хора по отношение на един такъв казус:
Младо семейство от острова живее няколко години у нас. Праща детето си на училище и се занимава неизвестно с какво. Законът в България изисква децата чужди граждани да заплащат за обучението си определена сума пари. Освен ако родителите не докажат, че упражняват трудова дейност на територията на страната и плащат данъци и осигуровки у нас. Милите чужденци обаче се правят, че не разбират защо трябва да плащат за обучението на детето си тук и заявяват , че в Англия българите не плащат за образованието на децата им. На довода, че няма да плащат, ако тук се осигуряват, отвръщат " Ха, ние плащаме всичките си осигуровки в Англия! Защо е нужно да плащаме и тук?"
На всичкото отгоре идват на среща с директора на училището с работните дрехи, изцапани с вар, цимент, бои, петна от храни и т.н. - нещо, което показва абсолютно незачитане и неуважение към институцията училище!?
Е, не е ли това имперски манталитет? Не е ли високомерно отношение към туземците? Не е ли подигравка с държавата и нейните структури?
Аз не уважавам тези хора- много често те са с антисоциално поведение. Не съм щастлива от тяхното присъствие като съседи!
Вашето отношение и мнение?

28 април 2008

Великденско настроение

Казват, че празникът Великден е светъл празник. Началото на нашия празничен ден беше такова.
Казват, че на Великден ако вали дъжд, годината ще бъде благодатна и плодородна. Над Варна се изля прекрасен сутрешен дъжд, който се надявам е зарадвал всички стопани.
Казват, че дъгата била божествен знак за благоразположението на Господ към човешкия род. Ние имахме възможност да се радваме около 10 минути на прекрасна дъга, последвала ранния сутрешен дъжд над Варна. Възприехме я като най-прекрасния поздрав от близки и далечни хора. С риск да звуча кощунствено, тази дъга ми донесе много истинска емоция, която и в храма не бих изпиталана този ден. На църква не съм ходила - нямах и нужда.
Споделям с вас, приятели и читатели, моето възкресно настроение - светло и леко. Дано и на вас да ви подейства така моят опит да снимам прекрасното в този ден!

24 април 2008

Скок като за Олимпиада

Бяхме на състезание в неделя. Гледахме, викахме, снимахме - абе, всичко, както си му е редът. Агитката си е агитка и е редно в края на състезателния ден да се прибере у дома без глас.
Аз няма да разказвам подробно какво и как се е случило. Смятам да покажа само една снимка. Тя документира един от многото стартове. На нея прекрасно се вижда как (приблизително правилно) се скача във водата и как НЕ се скача. Който има очи - да гледа! Може да види особени подробности! ;)

Какво ще кажете? А?

18 април 2008

Гледах и снимах ЛАРП (LARP)

Не че някой ме кара да правя това, но отвътре ме напира да се похваля, че една събота ходих да гледам, снимам и нося оръжия на ЛАРП във Варна.

За хората, на които нищо не им говори това съкращение обяснявам, вече съм го правила, че това е един тип ролева игра (Live Action Role Play - благодаря на сина), но не на компютъра, а на живо. Първо играта не може да се играе как бъде. Една игра се подготвя от участниците в нея дълго време преди да се реализира. Основните герои измислят някаква история - обикновено в нея има добър и лош герой - и подбират свои привърженици. Измислят различни мисии, които са подчинени на основната - добрият герой и лошият герой да си премерят силите и по възможност групата на добрия да победи. Всеки участник си подготвя костюм и оръжия (инвентар), съответстващи на образа и ролята, която сам си е избрал. (Доколкото знам на тематичните ЛАРП-ове и историческите възстановки нещата са още по-добре организирани и всички се съобразяват с предварително уточнените роли.) Могат да участват хора на различна възраст. В тази игра, която аз гледах и документирах, имаше хора на повече от 20 години и такива, едва прекрачили границата "тийн".
Какво ми хареса:
- това, че изработват с ръцете си оръжия и костюми, че прилагат творческото си мислене - не, защото някой ги е накарал, а защото искат!!!;
- това, че дори да не се познават, играчите бързо съставят екипи;
- това, че събитието е истинско, а не виртуално;
- това, че се провежда сред природата;
- това, че героите се вживяват в ролите си - бият се, отстояват честта и достойнството си, пазят или търсят ценния предмет, раняват се, умират, но и се пазят от истински наранявания и си помагат след края на битката;


- това, че обявяват примирие (прекъсват играта) за обяд или кратка почивка и всички са заедно;
- това, че след себе си тези млади хора НЕ оставят купища боклуци, а почистват полянката, на която са пребивавали.

За какво ми напомня:
- за някогашните игри в летните вечери из уличките в нашата махала на "Стражари и апаши";
- за истинското общуване между деца на различна възраст - малките винаги учат от големите и хубавото и лошото, но винаги е било така, така и ще продължава занапред;
- за ролите, които сами си избирахме да играем, но пред бабите в квартала...

За всички тревожни родители, баби и дядовци, които мислят младите хора, интересуващи се от ЛАРП, отново потвърждавам, че това не е нищо лошо. Проявете желание да ги видите, да ги снимате, да им бъдете оръженосци! Може би поне в подготовката на инвентара се включете! Те ще са доволни, защото инвентарът им е доста обемист и по градския транспорт събират погледите на хората. А с превоз за оръжията до сборния пункт не е лошо да разполагаш.
Ако ви се удаде случай - не пропускайте поне да погледате! :)))

15 април 2008

Автобус, пола и урок

Постът на Петър Събев ме подсети за една стара случка.
Беше пролетта на 1988 или 89 година. Отивам на някакъв студентски семинар в ММЦ Приморско. Пътувам с дълга пола, която се закопчава по цялата си дължина странично с капси. Пристигам в Бургас, слизам от автобуса (Икарус) с някакъв багаж в едната ръка, а с другата се държа да не падна. Едно стъпало, второ стъпало и съм на стабилна земя... Обаче докато съм между второто стъпало и земята чувам "Хр-р-р-ас" и се оказвам почти без пола. С лакът успявам да затисна колана на полата и тя НЕ се свлича на земята (иначе си беше тотално разкопчана). Обръщам се - зад мен слиза едно момче и без да иска ми застъпило края на полата. Срам, червенина по бузите - не помня как съм се оправила. Думи нямах нито да обиждам, нито да приема извиненията му.

Оттогава обаче слизам и се качвам по стълби с елегантно прибрани поли като една съща дама. Нищо, че отдавна не съм обличала нещо различно от панталон. ;)

Ето и отговор на този пост у Канев

14 април 2008

Това не е интересно

Ама съм си наумила да разкажа и какво ни разваляше настроението по време на обиколката. Те не са много неща. Всеки знае, че у нас нищо не е чак толкова прекрасно, колкото ни ще да бъде.

Първо да си кажа, че пътищата на доста места в страната са лоши - никого няма да учудя.

Второ - ако нямаш достатъчно подробен пътен атлас пред себе си ( и добър навигатор :D - туй съм аз) трудно би намерил пътя закъдето и да било. Липсват табели и стрелки, указващи посоката на междуградските пътища; в градовете рядко се случва да видиш табела с посоките (център, речна гара и т.п.).

Трето - на някои места сумата платена за нощуане е толкова раздута, че те е яд дето си дал парите си. Малко конкретика: В Плевен нощувахме в Туристическа спалня "Кайлъка" - стая с 4 легла. Обстановката е като в студентско общежитие от времето на Тато. Парите като за хотел ??? звезди - 55 лева за стая с 4 легла и телевизор. Само за сравнение ще кажа, че в Белоградчишкия хотел "Мадона" (44 лева за две стаи) и във врачанския "Мира"(50лева за апартамент) - малки частни хотелчета от нов тип - обстановката беше много, ама много по-добра оттам, а цените по-ниски. За завършек ще кажа, че в Русе не успяхме да си резервираме предварително хотел и се оказа, че в големите хотели офертите за нощуване на нас четиримата варират от 120 до 140 лева (като ще се ползва едно сгъваемо легло). Ние естествено не можем да си позволим такова разточителство и намерихме много добро решение. На пътя за Разград открихме за себе си един мотел - "Ханчето", който има достатъчно стаи и ни прие без резервация. При това на цена 45 лева за четиримата в една стая (баня и тоалет, телевизор, климатик). В механата към мотела ИМА зала за непушачи и кухнята е много добра.
Ето и няколко снимки от Плевен и от Ханчето само за сравнение:









































В Русе толкова много се мотахме докато намерим къде да спрем, после докато се оправим накъде да поемем и точно на кое кръстовище или кръгово да поемем в правилната посока, че накрая се опитах да снимам една табела на кръгово кръстовище, на което уж трябваше да има указано накъде е Силистра, Варна, центъра и т.н., ама имаше в две посоки Център и туй то! Добре че можем да питаме! Оправихме се.
В Плевен хората ми се сториха някак сърдити и високомерни. Може да съм предубедена, ама и сега не успяха да ми променят мнението. Мъжът на рецепцията в хотела дойде отнякъде си, изчака да го поздравим с "Добър ден", без да ни поглежда и да ни отговори на поздрава каза "Слушам!" и рутинно ни прибра парите. На паркинга пред туристическата спалня пък ни взеха такса за паркинга 2 лева, нищо че сме гости на спалнята и нощуваме там. На въпроса не е ли безплатен паркингът, служителят на рецепцията ни заяви, че може и да не си платим, ама трябва да си спрем колата някъде из алеите на парк "Кайлъка"! А де, как да не ти се развали еуфоричното настроение от предния ден?

Накрая няколко съвета за хората, които искат да ги получат - подбирайте си предварително местата за нощуване и не се страхувайте от частните хотели. Там обстановката е модерна и приятна, чисто е, цените отговарят на ситуацията (че често са и по-ниски) и хората са мили и сърдечни. Снабдете се с подробен пътен атлас и човек, който да може да го чете и да ви води по пътищата на родината. Не се срамувайте да питате за пътя - по-добре е да отделите 3 минути за разговор с някоя приказлива старица, отколкото да се намерите не там, където отивате.
С това свършвам поредицата за нашето семейно пътуване, с която вече додеях на много от читателите си. Обещавам нови материали. По-интересни.

11 април 2008

Да видиш с очите си и да пипнеш с ръцете си... ІІІ

Време е да продължа разказа за пътуването от предходната седмица (30.ІІІ. - 4.ІV.). Пък и е редно да си довърша работата, докато ми е все още прясно всичко. Емоциите ми все още са свежи! Така че - искам да ги споделя с повече хора.

Ден четвърти - Разглеждане на Русе, Тутракан и комплекса Сборяново; цел Разград.
В Русе си бяхме наумили да разгледаме музея на баба Тонка, но се оказа в ремонт. Затова пък на две крачки разстояние се намира музеят на Захари Стоянов, в който временно се помещава част от експозицията от къщата на майката лъвица. Поклон! Всъщност това е възстановка на читалище "Зора" - читалището, в което Захари Стоянов се научава да чете добре, научава френски и е посветен в делото на българската революция. Там много ни впечатли (нали ни вълнуват мъжките неща) изложените оръжия и най-вече един пистолет, който на дръжката си има монтирана брадвичка и шип. Ако знаете какви предположения за приложението му в реален бой имаше...

Никой не беше виждал подобно нещо дотогава. Направихме снимки на момчетата до знамето "Свобода или смърт" и се порадвахме на красивите мебели, колкото и скромни да изглеждаха (особено в сравнение с тези от следващия музей).

В къщата на Калиопа - всички русенци я знаели така - ни посрещна тематичната изложба, посветена на храненето и модерността.

То не бяха модерни приспособления и машини, хладилни шкафове и чанти, сервизи за хранене и какво ли не още.

Все предмети, които са навлезли в масова употреба в живота на гражданите от края на ХІХ и началото на ХХ век. На втория етаж видяхме типичната уредба на русенски дом, в който са били провеждани културни соарета, правени са домашни концерти и официални визити. Успокоихме се от разказа за това как къщата е станала собственост на хубавата г-жа Калиш (Калиопа). Всъщност това е градска легенда и според думите на уредничката няма факти, потвърждаващи или категорично отричащи популярната и любопитна история. А ето я и нея - вкратце. Въпросната г-жа Калиш била любовница на местния паша (управител на Русе???) и, за да и подари къщата, той организирал състезание за млади дами по стрелба. На всички останали участнички в състезанието били подготвени пушки с халосни патрони, а освен това от скрито място един точен стрелец отстрелвал гълъбите на Калиопа. По този начин тя станала безспорна победителка и получила голямата награда. Защо се успокоихме ли? Ами защото за пореден път се убеждавме, че и в стари времена е имало предрешени състезания, уговорени награди и всички "новоизобретени тарикатщини", за които си мислим че са продукт на съвременния човек.

В Тутракан видяхме музея на лодкостроенето и риболова. Лодките с плоско дъно и тъпи нос и кърма ни учудиха, оке повече че били ползвани до съвсем скоро.


В комплекса Сборяново сме били и друг път, но бяхме влизали само в царската гробница в Свещари. Сега момчетата разгледаха общо три гробници, а всички заедно отидохме до т.нар. Демир баба теке, където има извор с лековита вода и е свещено място за алианите. Алианите са мюсулмани, които почитат не пророка Мохамед, а Али.

Различават се от традиционните мюсулмани по това, че в храмовете си имат образи (в джамиите има рисунки само на цветя!) и палят свещи. Пътеката, водеща до гроба на Демир баба и извора е стръмна и са направени стъпала. От двете страни на пътеката впечатляват многото парцалчета, вързани по клоните на дървета и храсти. Подобно нещо има и на Парцал чешма - който е пътувал през Айтоския проход, сигурно е спирал там за почивка и е виждал какво представляват дърветата около чешмата. Хората, дирещи лек на това място, оставят парцалче от своя дреха (чорап, носна кърпа, ластиче за коса). На Демир баба теке обаче наличието на ритуално оставени парцалчета впечатлява с количеството.

Ден шести - пътуване от Разград за Варна и разглеждане на три обекта.


В Разград се спряхме да разгледаме историческия музей и останките от древния град Абритос. В музея се разговорихме с уредничката за това, че обикновено при нас в музейните експозиции се излагат оригиналите на археологическите находки - независимо дали са грънци, украшения или монети.

В чужбина се излагали копия и това се приемало за редно! И тя и ние изразихме мнение - понеже тя обясни, че ценните експонати (уникати при това!) предстои да отпътуват за н`ам къде си и няма да са в България около 5 години - че е по-добре чужденците да идват в България за разглеждането на нашите съкровища и уникални археологически находки, отколкото да пътуват по широкия свят. Но явно нещо куца - къде? Не знаем! Жалко, че оригиналите от много наши музеи пътуват, а не се привличат туристи тук, за да ги видят!

Освен интересната музейна сбирка и останките от града Абритос на нас ни остана спомена от римската броня, шлем, щит и колесница - направени специално за анимиране на посетителите - с които мъжете не пропуснаха да се снимат.

Ако на повече места се направи нещо такова, на посетителите ще им е безкрайно интересно и вълнуващо да влизат в ролята на определен герой!

В Шумен решихме да разгледаме Томбул джамия. За нея знаем, че е третият по големина мюсулмански храм на Балканите след Синята джамия в Истанбул и още една джамия в Одрин (май). Пуснаха ни вътре - наистина е голяма и красиво изписана с флорални мотиви, но ние не се чувствахме комфортно вътре, защото в този момент започваше петъчната обедна молитва. Съответният служител пя нещо по микрофон - звучеше като призив към вярващите да дойдат - после един възрастен мъж започна нещо да говори на хората в залата. Обясниха ни, че това е проповедникът, който е гост на тукашното мюсулманско училище. В сградата влизаха и влизаха мъже и всеки ни изглеждаше с учудване. Ние не бяхме на мястото си - те си бяха в храма и ние им пречехме. Бързо излязохме. В двора видяхме листове олово, които са нужни за подновяване външния обков на покрива на джамията, но явно то е недостатъчно, защото възстановителните работи в момента са спрени. Преди да се приберем у дома, в края на работния ден отидохме и в музея на мозайките в Девня.

Ние сме свикнали да мислим, че по нашите земи такива красоти не са запазени, но се оказа, че в Девня не само са открити основи на сгради, но и хубави мозайки, изработени от различни камъчета и глинени парченца (павенца).
Прибрахме се у дома, пълни с впечатления и спомени. Споделих ги с вас. Надявам се съм зарадвала някого със снимките, а други съм накарала да се замислят и да планират свое пътешествие.

Пожелавам на всеки хубави пътешествия до близо и далеч. И на познатите места може да намерим нещо ново и красиво! Открийте го!

10 април 2008

Книги

Казах аз, че няма да впечатля никого с моите интереси, ама щом Канев ми е прехвърлил топката, трябва да я отиграя! :)
Става въпрос за играта 3х3 - получаваш топката и, за да я прехвърлиш на още трима, трябва да отговориш на три въпроса:
*кои три книги прочетохте напоследък;
*кои три книги купихте напоследък;
*кои три книги бихте препрочели (с удоволствие - добавям аз).
По едно време имах добрия навик да си правя извадки от книгите, които чета - винаги има хубави мисли, които си струва да запомниш. По този начин се получава нещо като читателски дневник и винаги може да се направи справка какво и кога е чел човекът. От лятото насам обаче не съм писала нищо и сега се чудих известно време какво бях чела преди настоящата книга. Но да отговоря поред на въпросите!

Въпрос 1: Три книги, прочетени наскоро?
Отговор: Преди известно време случайно в ръцете ми попадна книгата на поп Минчо Кънчев "Видрица", за която бях писала веднъж в блога си. Една мемоарна литература, написана на невероятен език, с тънка самоирония и нов поглед върху историята. Малко трудно ми вървеше по едно време, но го отдавам на множеството справки в други книги, които ми се наложи да правя, паралелно с четенето. Малко след нея ми дадоха една книга с разкази на Боян Биолчев - "Държавата Урария". Това беше второто, което четох от него и по същия начин (както първия път) искрено се забавлявах с хумора на автора. Малко си имаше смях през сълзи, но винаги съм смятала, че това е добрият начин да осъзнаем какво представляваме и да се самоочистим поне от някои свои недостатъци. Като фен на Хари Потър прочетох и последната седма книга от поредицата - "Хари Потър и даровете на смъртта" от Дж. К. Роулинг. Жалко, че много хора възприемат четенето на такава литература като инфантилно занимание и не желаят да намерят мъдростта в книгите, които уж са писани за деца.

Въпрос 2: Кои три книги купихте напоследък?
Отговор: "Хари Потър и даровете на смъртта" от Дж. К. Роулинг - може всеки да открие нещо ценно за себе си. "Безмилостните урагани" на Анита Ганери от поредицата "Страховитото в географията" - много хубава поредица. Препоръчвам я на всеки, който иска да научи нещо интересно от някоя научна област по нестандартен начин. От пътуването си купих "Шепот от вековете" - легенди за Белоградчик, от Георги Попов. Предстои да я чета в съвсем скоро време. Държа я и не я прибирам в библиотеката! :)

Въпрос 3: Кои три книги бихте препрочели?
Отговор: "Властелинът на пръстените" - Дж. Р. Р. Толкин - всеки път мога да намеря нови истини, нови мъдрости, които преди не съм забелязала (не се отнася само за тази книга). "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов - винаги съм се възхищавала на умението му да се вижда отстрани, да не прикрива кусурите си и да не се самозабравя, въпреки постигнатото. И на трето място обявявам всичко, що е народни приказки - български, руски, африкански... Обожавам да чета приказки - те ме лекуват и зареждат с позитивизъм. Дори и жестоките и страшни приказки ме учат на много неща.

На кого да изпратя предизвикателство? Ще ми се да включа в играта Петър Събев, Снежка и Ганчо. Подавам им топката ;) Чакам отговорите им.

П.П. Без да са ме питали ще кажа, че в последните 7 дни ми се случи нещо нечувано - двама души ми подариха книгите, в чието създаване и издаване са участвали лично. Подариха ми "В търсене на забравеното име" от Огнян Пищиков(чета я с интерес) и "Quo vadis" от Румяна Раднева (една поема, посветена на проф. д-р Стоян Радев), за което безкрайно им благодаря. Подобни ценни подаръци много отдавна не са ми правени и затова се чувствам щастлива от тях. Тъй като предстои да излезе една книжка, в чийто авторски колектив се включвам и аз, смятам тези два жеста на внимание за добри знаци за успех.

08 април 2008

Да видиш с очите си и да пипнеш с ръцете си... ІІ

Предния пост завърших с едни хвалби, отнасящи се до врачани. Сега почвам пак оттам. Докато спирахме да питаме за едно определено място в града, един мил млад мъж, минаващ край колата, ни огледа, подмина ни и се върна. Почука на прозореца, отвори вратата и ни каза, че фаровете светят :) Много му благодарим, че иначе щяхме да си напуснем возилото без да го погледнем.
После - срещаме се с приятели, с които от 23 години не сме се виждали (всъщност се познавам аз с жената и мъжа), а те ни посрещат толкова топло, че нямаше нещо от което да се притесняваме. Наташка, поздрави на всички!
Накрая - запознаваме се очи в очи с Архиватора. А той ни беше подготвил такава програма, че... Нахрани ни, напои ни, научи ни на една много сладка игра, разказа ни за Враца и нейните забележителности. Ден трети - в ръцете на един трениращ гид и пътуване до следващия град.
Най-важното е, че Архиватора ни заведе на три, повтарям ТРИ много красиви места, невключени в туристическите дестинации. Сутринта на 1 април поехме по пътя за село Лиляче. На едно място спряхме и той ни "фърли у" Понора -

пещера, чийто вход тъкмо започваше да обраства с коприва и други зелении. В самата пещера се влиза с добра екипировка, лодка и водач спелеолог - но на нас ни беше достатъчно да я видим - голяма красота!
После ни заведе до останките от Лиляшката крепост и Божият мост. Който не е ходил там, да търси водач и да отива! Влизайки през вратата на крепостта, поемаш по една пътечка и като че ли нищо не те впечатлява. Пътеката обаче слиза надолу и извива през шубраците, докато те изведе пред една гледка...
Аз зяпнах и очите ми светнаха, и дълго време не можех да изразя възхищението си от гледката. На малко места съм се чувствала така.
Мястото е вълшебно, на мен ми подейства като силна енергийна напитка, емоциите ми преливаха и зарядът още го нося в себе си. Скали, вода, птици в полет (така и не разбрахме какви са, но бяха големи), млада зеленина, ехо...

От тази красота нашият гид ни върна отново в града и, тъй като нямахме много време, ни запозна с един от артистите на Враца - Красимир Кръстев - Кико. Творческа атмосфера и доброжелателни очи и думи! Усетих настроението на приятелство, за която съм чела и съм разглеждала снимки.
След такъв тур из Враца и околностите й леко се пътува до Плевен. Там успяхме да разгледаме само Панорамата (нищо не се е променило там от детските ми години -и слава Богу) и забележителностите в центъра на града отвън - късно стигнахме. Имаше неща, които ни помрачиха настроението, но за тях друг път. Сега само една снимка от града.
Ден четвърти - пътуване от Плевен за Русе и отбиване от централните пътища.
Бяхме планирали да разгледаме Деветашката пещера. На отбивката за село Деветаки взехме една старица и я закарахме до селото - 5 километра нагорнище и предстоеше.
Оказа се, че селото е ужасно обезлюдено, че пещерата всъщност не работи като туристически обект и само един или два месеца през лятото идва човек, който да води туристите. Самата пещера е огромна - надявам се снимките да го представят достатъчно добре.
До преди не знам колко години е била използвана от военните - има изградени кръгове, засипани с пясък - вероятно в тях е имало огромни цистерни за гориво, защото сериозно миришеше на нафта и бензин.
До входа и е водел мост над река Осъм, но като че ли той е съзнателно разрушен. Ако се възстанови, достъпът до пещерата би бил много по-лесен и не толкова опасен за туристите.
Първите галерии са светли заради отворите в тавана (от поляните отгоре наистина някой може да падне и да се размаже долу - страшничко е). От най-тъмната част, до която ние стигнахме, започват поредица от галерии като се редуват сухи и водни. Без водач навътре не бива да се влиза - доста е дълга и съм сигурна, че е и объркваща пещерата.
Следваше да направим избор кои от четирите обекта на път за Русе (минавайки по вътрешния път през гр. Две могили) да разгледаме в следобедните часове - Ивановския скален манастир, крепостта Червен, манастира "Св Димитър Бесарбовски" или пещерата "Орлова чука". Избрахме двата манастира - старият до с. Иваново и новият до с. Бесарбово. И двата се намират в ждрелото на р. Русенски лом.
В Ивановския скален манастир до този момент е достъпна и отворена за посетители само една от многото скални църкви, но предстои догодина да бъде отворена още една от другата страна на реката. Екскурзоводът ни обясни, че рисунките по скалата са запечатани с някакво покритие (за да не се рушат от времето), за което ЮНЕСКО дава 1000 години гаранция. Обещахме като мине срокът да дойдем на проверка и да търсим отговорност, ако нещо е разрушено.
В Бесарбовския манастир пък се провеждаха последни възстановителни работи и се очакваше идването на няколко монаси. Тишината и уединението бяха приятни, но трябваше да нощуваме някъде и поехме напред.

Разказ за ден пети - предстои.

06 април 2008

Да видиш с очите си и да пипнеш с ръцете си... І


... е друго нещо!
Планираното пътуване из страната се осъществи. И бих казала доста успешно! Стъпка по стъпка се подготвяхме и после за 6 дни реализирахме следното:


Ден първи - пътуване до крайната дестинация (от Варна през Видин до Белогрдчик) и посещение на крепостта "Баба Вида" и пещерата "Магура".
В крепостта се радвахме на запазените старини - такова чудо по нашия край трудно ще намериш, защото всичко е сринато - гледаме само основи на сгради и крепостни съоръжения. Бързо обаче апаратът ни предаде и снимките са ни малко.

В Магурата пък въобще нищо не успяхме да снимаме, затова можете да разгледате какво е публикувала pippilotamentolka в своя пост от есента на миналата година. Извадихме страхотен късмет - същия ден (30.ІІІ.2008 г.) в пещерата влизал кметът на община Белоградчик и разпоредил да бъде затворена залата с рисунките заради множеството вандалщини. И тъй като влязохме час преди да приключи работният ден... късметът си беше истински. Не останахме особено доволни, защото ни взеха входната такса и ни пратиха да разглеждаме самостоятелно пещерата с думите: "Бързо, бързо! Тя ексурзоводката влезе с други хора преди 10-тина минути. Намерете ги!" Е какво да гледаме, какво да разберем от пещерния свят като не знаем накъде да вървим, какво е забележителното и т.п.? Добре че по едно време срещнахме екскурзовода и с две думи ни каза коя зала да не пропускаме. Другото хубаво беше, че ни обясни за изхода от пещерата - трябвало да стигнем само донякъде и да се върнем обратно, защото тя е заключила изхода. Търчахме, гледахме, ахкахме, ама... поне видяхме рисунките! Другото сигурно ще забравим! Впечатлихме се от рисунките, защото обикновено не се показват всички, а само отделни графити. Като всичко създадено от хората и при тези рисунки видяхме хиперболизирани анатомични подробности от мъжкото тяло. Естествено те ни се набиха на очи, а после в картичките не ги открихме. Много сме свенливи - ей!

Ден втори - разглеждане на крепостта и скалите в Белоградчик, пътуване до Враца и разглеждане на пещерата "Леденика".
В Белоградчик човек с въображение може да си съчини цял собствен свят.
Ние особено много харесахме скалата, която приблича на орел; двата кладенеца, които стряскащо приличат на очи;
и възможностите да гледаш отвисоко и надалеко ;)

Там без мъжка помощ се покатерих на ... едно височко място!

Преминавайки през Враца, се изкачихме до Леденика. Ако някой си мисли (като мен - заблудената), че врачани си правят разходките до пещерата и обратно, да не се заблуждава повече! Пътят е около 17 километра изкачване като по серпентина. А в началото му се минава под едни надвиснали чуки - свят ти се завива, ако да си в ниското!
На поляните пред пещерата - красота и спокойствие! И едно прекрасно жребче, сучещо от майка си - идилия!
Екскурзоводът много търпеливо и обстоятелствено ни обяснява всичко, свързано с пещерата. Провирахме се през теснини (който е грешен, се очиства), удряхме си главите в ниските места, топнахме пъсти в езерцето на желанията! Лошото беше, че не успяхме да се засечем с предходното семейство и с това, което чакаше на входа да излезем ние. При индивидуални посещения си плащаш 15 лв., а иначе в група таксата се редуцира според посетителите.
Оттам нататък среща с приятели - стари и нови. Убедих се, че врачани са много готини хора! Който е чувал нещо различно - да отиде и сам да се убеди, че не лъжа!!! Поздрав за нашия гид - Архиватора . Там, където ни заведе, и това, което ни показа (повече подробности и снимки в следващия пост), нямаше как да видим и пипнем без него! Ще те чакаме на наша територия! Може да не сме на твоето ниво, но ще гледаме да не се изложим.
Ден трети - ... - другия път!