30 декември 2008

Предновогодишен гост - авторът на блог "Черничево"

Георги Станков, авторът на "Черничево", бе сред наградените от мен блогъри в инициативата Kreativ Blogger. Днес той е мой гост с поста си отговор на наградата.


за рода

Когато карах седмата си година, умря дядо ми Станко. Помня, че на един от помените след това, татко ни отпрати с майка ми и остана сам на гроба. Когато вече излизахме от гробището, се обърнах и видях баща си да пада на колене и да обгръща с ръце гроба.
Остана баба ми. Пишехме й дълги писма, а на последната страница очертавах контурите на дланта си, за да види колко съм пораснал. След четири години и баба отиде при дядо. В един миг след много години, когато се вслушвах във вътрешния си глас, разбрах, че тези спомени са съдбовно важни за мен.
Ходехме все по-рядко в далечното село, в пустата къща.
Тогава какво ме свързва днес с Черничево?
С какво Черничево е толкова силно за мен?
И както и да го мисля, знам, че не са само обраслите с трева гробове, които ме привличат към това село. Думата-връзка е Любов.


за селото

Обичам историята, и то не толкова сухата фактология, а разкриването на човешките съдби. С блога "Черничево" съчетавам интересите си към историята, природата, културната антропология, генеалогията. Колкото и да се смалява, Черничево е живо! То е малко, но жилаво, като дряновете, които растат на воля навсякъде из него. Вървя по улиците на селото, радвам се на всяко малко откритие, на тиклите по покривите на старите къщи, на хвойните по бърчините, на кравешките лайна /нали са черничевски/, на бърканицата на Севда Бостанджиева, на малобройните дечица по улиците. Черничево е селото на селата!

Спомняте ли си от учебниците по история за движението за църковна независимост? За Екзархията? В закътаното родопско село Черничево християните са участвали в това движение.

А за освободителните борби на българите в Македония и Тракия, за ВМОРО? Черничевци са дали своя дял и в това дело.

А разорението на тракийските българи през 1913г.? Черничево е пострадало ужасно тогава, а това е записано за поколенията от Любомир Милетич.

И в двете световни войни Черничево е дало жертви.

Знам едно: за мен Черничево не е на края на България. От Черничево започва България!


за блога и за патриотизма

Заради всичко това, а и за останалото, което е свързано със селото - корен на рода ми, започнах блога "Черничево". Това май беше първият краеведски блог, или поне не бях виждал друг, а после Ани направи "Проглед". Не знам дали съм патриот. Преди време Лидия ми каза, че съм единственият патриот, който й допада, а аз познавам мнозина свестни хора. Да си "патриот" и да имаш националното знаме у дома си, не значи непременно да си фашист, да мразиш турците или да си мазен депутат - педофил, избран от листата на "А..ка". За мен народността е възможен начин за самоопределение, както може да се идентифицираш с някакъв музикален стил, носейки дрехи от съответната мода. В действията ми ме водят вътрешните ми убеждения и вярата ми, а тях не бих нарекъл фашистки. Господ ми е дал 10 заповеди, които да пазя според силите си, а това, което е социално-желателно според мнозинството в днешно време, не ми е най-важното. Добре, аз може и да нямам моралното право да се гордея с подвизите на дедите си... все пак не съм ги направил лично аз. Но имам право да мисля за България като за общност, към която принадлежа и която може да има обща воля да определя съдбата си днес и в бъдеще.
Да приемам, че съм българин, да се самоопределям като такъв и да показвам уважение към нещата, които сплотяват мен и останалите, които се самоопределят като българи, не е фашизъм. Пък дали е патриотизъм - не знам.
Знам, че т.нар. "патриоти" са нормални хора, които могат да обичат децата без да ги делят на "свои" и "чужди", създават живот с любов, имат мнение за кича в архитектурата , когато заиграва с историята, страдат от всяка поредна глупост в родината, даже иронично й се присмиват ... защото я обичат...

Какво ми носи писането в блога?

1 - Удоволствието да творя и създавам. Като сталкер, се впуснах в територия, която, колкото и да опознавам, си остава наразкриваема напълно. Там е пачата на вещицата, там е и голото теме на комара... но там е и кълбото! И това кълбо е, което ме кара да си казвам "Мамка му, имаше смисъл да се ровя и да напиша тази статия, ето че някой е прочел и ми е писал мейл след това!" А иначе "Черничево" беше създаден и продължава да се развива по принципа "Мисли глобално, действай локално." Обичам красотата в това да откривам вселенски истини в една малка точка от света, да виждам голямата история на страната и народа си през малката съдба на малкото ми село. Обичам да пиша за блога си. Тогава чувствам спокойствие, уют, радост и благост. Това състояние желая да предам на хората, четящи моя блог, да ги направя съпричастни на търсенията и откритията си.

2 - Радостта да преоткривам собствената си идентичност в корените си, в задочните срещи с предците ми, в истинската среща с близките си. Преди две години срещнах една моя трета братовчедка по някаква съребрена линия, която живее в Кърджали. Нейният син Антон е четвърти братовчед на племенника ми Ангел и вече начертах ново разклонение в родословието ни. Както знаем от "Властелинът на пръстените", за хобитите, удобно поседнали в уютните си дупки, изследването на книгите с родословия е любимо занимание, наред с яденето. Така и аз ям охотно, пия червено вино и правя родословни дървета.

3 - Щастието да срещам съмишленици, с които сме открили някои общи ценности. Без съмненение, повечето потребители на интернет ще намерят този блог за безинтересен и скучен, в най-добрия случай - за странен. За мое щастие, блогът ми намери своята аудитория. Това го казвам не от суета, че съм направил нещо кой знае какво. Споделям го от радост, че има хора, с които можем да говорим за общи неща. При това много от тях са млади хора, като Валентин Стойчев или Кристина Раева. По света има стотици хора, чиито сърца трепват при произнасянето на името Черничево. Появиха се и редовни читатели, които нямат кръвна връзка с нашия край - например от Чирпан, Варна, София, Бургас, Пловдив, Хелзинки, Амстердам...


за "Криейтив блогърс"

Да си креативен, освен многото възможни дефиниции, за мен значи да блогваш по начин, различен от масовите блогове. Не че в масовата култура няма и хубави неща, но се намират като игла в купа сено.

Моите "креативни блогъри" са моите "братя по оръжие":

1 - Historian, който прави блога История на Македония . Малцина знаят името и лицето на този скромен човек, който анонимно и без корист създава и обогатява най-богатата енциклопедия с редки материали за миналото на българщината в Македония.

2 - Петър Станчев с чудесния блог Напред и нагоре, в който споделя своите пътеписи и вълнения от странстванията си из България. Петър е първокурсник по журналистика в СУ, а през лятото завърши НГДЕК.

3 - Петър Добрев, мислещ на глас За българските работи е човекът, чието име ще изплува в съзнанието ми без колебание, ако ме попитат "Кой според теб има качества да стане новият Симеон Радев?" Това - заради статии като тази.

4 - Анна Койчева, която от Англия направи втория известен ми краеведски блог - Проглед .

5 - Templar, който доказва, че моралната сила на консерватизма превъзхожда всички изчанчени моди в съвремието, събрани на куп.

6 - Един завет - друг анонимен и безкористен блог, посветен на българските военни традиции.



29 декември 2008

Здрава и щастлива Нова година!

Пропуснах да ви поздравя за Коледа, затова честитя на всички със закъснение. Дано всеки е бил с любими хора на празника и дано е получил като подарък желаните неща и усмивките, и любовта на близките си.

Предстои ни да посрещнем новата 2009 година.
Моите пожелания към всички (и за себе си желая същото) са да бъдете преди всичко здрави! Събитията през нея да ви правят щастливи!
Доброто да е редом с всекиго, лошото да не срещате!
Любовта да ви води и да води околните!
Да има работа за всички, да има мир и спокойствие!

21 декември 2008

Кой вярва на глупости като тия?


Сигурно повечето потребители на Интернет са получили по един или друг начин следната глупост: съобщение, че Пл. Орешарски бил разпоредил да се върнат пари от бюджетния излишък; че всяко семейство и всеки несемеен можело да се регистрира в интернета, за да си получи полагащата му се сума... и прочие фантасмагории.

Питам се кой вярва на такива глупости и кой ги измисля.

Коментар на грамотността на автора няма да правя!

20 декември 2008

Имам проблем с четенето на коментари в Свежо :(

От известно време не мога да чета по-дългите коментари в Свежо, защото са отрязани. Виждам ги ето така.
Каква е причината не зная. Но не ми е хубаво, просто защото обичам да коментирам и да чета коментарите на другите.
Какво мога да направя, ако проблемът е само мой?

ПП Изглежда и други имат същите трудности.

15 декември 2008

Любе и Висоцки (и текст на български)

Докато се ровех тук-там, попаднах на ето този клип:
Мой конь, Туроверов - Любе, Служили два товарища



Свързаха се в едно музика и образи, и текст...

Кой е Туроверов все още не зная, филма "Служили два товарища" с Висоцки не съм го гледала, но клипът е страшно силен и невероятно подходящ за песента.
Дано го харесате и вие.


Направих опит да преведа текста, така че да може да се пее. Става ли, вие ще кажете.


Мой друг, мой конь

Уходили мы из Крыма
Среди дыма и огня.
Я с кормы всё время мимо
В своего стрелял коня.
А он плыл изнемогая
За высокою кормой,
Всё не веря, всё не зная,
Что прощается со мной.

Мой друг, мой конь.
Мой друг, мой конь.
Мой друг, мой конь.
Мой друг, мой конь.

Сколько раз одной могилы
Ожидали мы в бою!
Конь всё плыл, теряя силы,
Веря в преданность мою.
Мой денщик стрелял не мимо.
Покраснела чуть вода.
Уходящий берег к Крыму
Я запомню навсегда.

Мой друг, мой конь.
Мой друг, мой конь.
Мой друг, мой конь.
Мой друг, мой конь.


Моят кон, приятелят


От Крим тръгвахме си с кораб
посред дим и огън здрав
и неточно от кърмата
в коня стрелях, в своя брат.
А той плуваше безсилен
зад високата кърма
без да знае, без да види,
че разделя се със мен.


Моят кон, моят брат,
моят кон, приятелят.
Моят кон, моят брат,
моят кон, приятелят.


Колко пъти двама гроба
сме очаквали във бой.
Конят плуваше безсилно
вярност виждайки във мен.
Изстрелът ми беше точен
и морето прокърви,
а брегът далечен Кримски
ще го помня винаги


Моят кон, моят брат,
моят кон, приятелят.
Моят кон, моят брат,
моят кон, приятелят.

14 декември 2008

Истинска история за приятелство между животни

Сетих се за нея преди няколко дни. Днес пък се опитах да отворя някакви снимки, показващи приятелство между животни, но не успях. Та се сетих да я споделя.


Една от последните зими се случи доста студена. В селото, където живеят свекъра и свекървата, снегът се задържал доста дълго, студът бил сериозен. Техен съсед се съжалил над дворното куче - онова, дето е вързано на синджир и си има къщичка - и го прибрал в обора при магарето. При магарето е по-топло, отколкото в кучешката колиба. Около седмица песът и магарето живели заедно, топлели се, компания си правели. Студът преминал, дошло време кучето да се върне на двора. Разделили се животните. Изнизали се пролетта и лятото. Дошла есента - реколта се прибира, изсипва се царевицата на двора и чака да я прибрат в чита.

Стопанинът си работел нещо на двора при животните, магарето било вързано, а кучето - пуснато от синджира. Работи си човекът, гледа - отива кучето до купа царевица, взема един кочан и я премъква нанякъде. Зачудил се какво става и втория път вече проследил "крадеца" - яде ли я царевицата, що ли? Какво мислите? Кучето носело кочана на магарето, щото то пък не стигало до царевицата. Оставя я на земята пред него, ляга и го гледа- щом си изяде магарето царевицата, кучето отива за нов кочан и така няколко пъти. Явно не било забравило студената зима и топлия обор.

Това се казва "Приятел в нужда се познава". Не мислите ли?

10 декември 2008

Kreativ Blogger

Толкова много мои любими блогъри вече бяха отличени като Kreativ Blogger. Мен ме номинира Стоян Стоянов, за което му благодаря. Не съм мислила, че ще бъда включена, тъй като си чопля някакви мои си теми - най-често твърде неинтересни и маловажни на фона на социално и гражданси ангажираните блогове на други хора. Все пак ми е хубаво да се накича и аз като тях.

Редно е, щом съм в играта, да си кажа кои 6 неща ме правят щастлива.


1. Здравето и спокойствието на най-близките ми хора и любовта, която изпитвам към тях и която те ми даряват;
2. Децата ми и успехите им в различни техни изяви;
3. Хубавото четиво, филмите, които ме карат да се смея или пък да плача (от съпричастие, от умиление);
4. Възможността да научавам нови неща (години наред ми се случва да уча нови и различни неща), да се развивам и да прилагам наученото в професията си и в личния живот;
5. Пътуванията със семейството и запознанството с нови и интересни хора (на живо и виртуално);
6. Вечерите, в които пощуряваме и правим весели и глупави неща просто ей така и се смеем до сълзи с момчетата и баща им.
Разбира се това не са всички неща, които ме правят щастлива, но са основните. Предполагам хората, които четат редовно моите писания, са разбрали колко още са те.

Сега е ред да номинирам други шестима блогъри. Моите избраници са:

1. Архиватора
2. Шарки
3. Черничево
4. GaN`s Blog
5. Вещичка. Тип фея. Зелена.
6. Евгени Динев

Смятам всички от моя блогрол (пък не само от него де) за креативни личности. Просто условията на играта са такива.


07 декември 2008

Казус

Събота вечер. Съпругът е отишъл преди 2 часа на работа - нощна смяна. Съпругата с децата спокойно си гледат телевизия, играят на карти - общо взето всичко е спокойно. На вратата се звъни. Излиза майката - на вратата е приятел на съпруга и.
- Здрасти! Къде е Х?
- На работа.
- Не е на работа! Аз го чаках много.
- ??? Как да не е? Отиде за нощна?!
- Не е, бе. Аз го чаках - не дойде!
- Ти не си го видял, сигурно.
- А! Аз минавах покрай вас, видях, че свети и си викам Х е тука. Имам нещо да му казвам. Ама ще му се обадя утре.
- Добре... (следват реплики за довиждане и т.н.)
...
Посетителят си тръгва. Прибира се съпругата вътре, а мозъкът и на 120% работи: "Нещо да не му се е случило? Автобуси, трафик, ... Пък да не се обади, ако има нещо извънредно...?"
Взима телефона и звъни. Отсреща отговаря гласът на мъжа и.
- Къде си, миличко?
- На работа! Къде да съм?
- Не си на работа! (Тук вече тя е ухилена до ушите и се майтапи от сърце - нали е разбрала недоразумението) Как ще си на работа!? Ей сега У беше у нас - каза, че не те е видял. :D :D ;D Някъде по любовници ходиш, сигурно!
- Даа! Преди малко да беше звъннала, щях да ти дам да говориш поне с пет любовници! Ха-ха-ха! - и от двете страни се чува смях и се усещат усмивки. Освен това се чува грохот на машини и служебни разговори на негови колеги - Бях на стола и покрай мен имаше бая колежки, ама ти закъсня!
- Добре, миличко. Аз се притесних нещо да не се е случило. Айде лека работа! Целувки!

Децата в началото на разговора гледат изумени, после разбират закачката и си продължават заниманията.

След известно време чак съпругата се сеща, че от тази невинна реплика на приятеля тя може да направи грандиозен скандал, ако е ревнива. Сеща се също, че неговата жена е болезненоно подозрителна и ревнива. Ако на нея и кажат "Мъжът ти не е на работа", тя би полудяла от недоверие.

Пита се колко съпруги ще подозрат измяна и колко ще видят повод за закачка в подобна ситуация. Не се ли случва често приятелите да режисират такива малки сценки, за да се позабавляват на чужд гръб?

05 декември 2008

Кой коментира в Свежо като каруцар?


Ами хора като този - няма име, няма публикации, няма приятели. Има обаче мнение и го изразява "умникът".
Той просто се е регистрирал, за да ръси л*й*а наляво и надясно. Имам честта първото да е в моята градинка!

Коментарът е под статията "Картата на България от 1??? година".

Първи впечатления от Чужбината

Това е разказът на големия ми син, който пътува до Словения и Австрия на тренировъчен лагер и на Световното първенство по спортно катерене - Краня 2008. Като първо самостоятелно и по-продължително пътуване (10 дни си е срок) в чужбина той го отрази в текста, който следва. Винаги има първи път. Това за него беше първо истинско изживяване извън България (пролетното пътуване до Румъния не се смята). Аз пожелавам и на него, и на брат му да са граждани на света и с отворени очи за красивото, различното и интересното!


По-голямата част от пътуването го проспахме, защото си е готино да спиш в кола, или в каквото ще да е друго возило. Така че не видях почти нищо от Сърбия, Хърватска, Словения, Германия и Австрия (аз и по Българско спах, ама Родината съм я виждал, тъй че няма да се занимаваме с нея ;)). Най-първото, което се усеща, даже докато спиш, е равномерното изглаждане на пътната настилка. Колкото повече се отдалечавахме от България, толкова по-хубав ставаше пътят. Факт.

Тъй като и шофьорите и те са хора (освен жените, де, но те и без друго не спадат към човешкия род), на нашия шофьор му се налагаше да си почива от време на време. Че така - отбие от магистралата в първата отбивка, хапне нещо бързо, опне си едно шалте в тревата, завие се със спалния чувал и откърти за час-два.

Отбивките на Запад обаче хубави, чисти, затревени, с кошчета през метър и половина, с масички и столчета за почивка, с детски играчки и катерушки. Даже на една отбивка в Словения имаше паметник на загиналите партизани с поднесени свежи цветя, нищо че на 40 км. околовръст няма населено място. Паметникът беше много хубав, лицевата му част от гладък мрамор, а гърбовата му част - от необработена скала. Какви боулдъри си измислихме само! Тъкмо сложихме еспадрилите и се нацапахме с магнезий, когато някой се сети, че словенските власти няма да са много доволни ако сварят някакви чужденци да им катерят паметника… Така че пропуснахме катеренето там.

Още по на Запад. В Австрия и Германия минахме само през някакви мижави селца покрай магистралата, на които няма смисъл да се обръща внимание. Какво да му гледаш на село с население от 300 000 души, с три хипермаркета, с велоалея до всяко платно от автомобилния път! Разгледахме магазините и продължихме към Имст.

Самото градче Имст е голямо колкото Нови Пазар и Провадия взети заедно, или два пъти колкото Вълчи дол, ако предпочитате. Цялата местност (Имст плюс две-три подобни нему градчета и една сюрия околни селца) се намира в една долина, измежду алпийски върхове, в най- западната част на Австрия. В долината се влиза през 8-10 километров тунел, част от международната магистрала. От безконечността на тунела човек, откровено казано, го хваща клаустрофобията.

Местните си изкарват хляба като се занимават със зимен туризъм или със селскостопанска дейност. Интересно беше, че децата в дворовете не си играеха с болиди-играчки, а с тракторчета и багерчета. Хората са си селяни и не виждат нито нещо лошо, нито нещо обидно в това.

На връщане към България не видяхме нищо ново, освен това, което описах по-горе. Но помежду отиването и връщането стои основната цел на пътуването- залата по спортно катерене в Имст.

Първото, което забелязахме като отидохме до залата, беше незначителният й размер. Една заличка с триъгълна форма и остъклена изцяло. Влязохме вътре и започнахме да слизаме по едни стълбища, докато не стигнахме основния етаж на залата. А там - Стената се извисява над нас и се простира навсякъде! Беше нещо огромно! Навсякъде - хватки, хватки, хватки! Всеки маршрут обособен с отделен цвят, а под него категорията му по европейски и по американски стандарт, плюс името на „майстора” и датата на създаването му. Красота!


Много силно впечатление ни направи това, че австрийчетата започват да се учат да се осигуряват едно друго, разпределени по свръзки (според килограмите) още от второто си появяване в залата. Освен това на горния етаж си има спортен магазин за катерачески стоки, така че да не се налага да обикаляш града в търсене на оборудване - купуваш си го направо там.


В крайна сметка - върнахме се. Доволни от видяното, изкатереното, пропътуваното и проспаното. Донесли много впечатления, разкази и армагани от Западна Европа, сега чакаме възможността за следващо такова пътуване.

Снимки и текст Ст. Калов

02 декември 2008

Карта на България от 1??? година

Не съм историк. Обаче разни стари неща ме впечатляват. И имам склонност да събирам вехтории - къде ценни, къде - не. Тази карта е фотокопие от ксерокопие на оригиналната. А оригиналната, която копирах за себе си ей така, намерих при една чистка и подреждане в училището, където работих последно. Копието е на обикновена хартия, но смятам, че не е лошо. Дано и снимката да съм докарала.


Интересното кое е (според мен):
  • Самата карта не е датирана. Или ако е била датирана, то годината на издаване е изрязана и нищо не личи.
  • Няма мащаб и легенда със знаците - пък това са съществени неща за всяка модерна карта. Май! От това картата негодна за употреба ли става или що?
  • Лицата на портретите нямат надписи. Според мен човекът най-отгоре е Фердинанд. Този отдолу ми прилича на Борис ІІІ. Ама той ли е, не е ли?
  • Господата отляво и отдясно пък хич не ми говорят нищо. Със сигурност са важни хора обаче, щом ги има в заглавната част.
  • Картата е озаглавена "Карта на новата България с естествените граници", издадена е от Хромолитография "Росица", София, ул. "Витоша" №3. Ама фикция на родолюбивия собственик на печатницата ли отразява или историческата истина за българските земи в някакъв момент?
  • Там, където са портретите не се ли е смятало за българска територия, че така са закрити Силистра, Русе, Свищов, Лом, Видин?
С две думи - имам копие на карта, която сама по себе си ми е интересна. Обаче ми е любопитно за историците, и въобще за знаещите повече, какво представлява. Интересна ли е и за тях картата и с какво точно.
Ще се радвам да прочета отзиви.