28 ноември 2008

Как отидох на "делова" среща с работодател

Иначе казано интервю за работа.

Беше преди няколко месеца. Бях пуснала обява, че търся работа - нещо свързано с набор и редактиране на текстове, обработване на документи и т.н. Обадиха ми се няколко души, сред които и един господин, който редуваше "ти" и "вие" и естествено веднага ме попита какво образование имам. Покани ме на "делова" среща, но не в офиса на фирмата си, а пред "Валентина" (който познава Варна, знае къде е това). Аз се чудих дали въобще да ходя, но реших, че може да видя за какво става дума, въпреки интуитивната ми резервираност и предчувствие за несериозност. Отидох с колата на работа, за да мога овреме да бъда на срещата. Отивам 1 минута след уговорения час и заставам пред входа на "Валентина" - обяснила съм как изглеждам и с какво съм облечена в разговор с господина преди 20-тина минути. Чакам 5 минути - няма никой. Обаждам се:
- Господине, имахме уговорена среща. Ще дойдете ли?
- Да, аз Ви виждам, седнах да обядвам и ей сега пристигам. Ти тръгни нагоре, аз ще те извикам.
Затварям телефона - ?*?*!:(((!:О*?*?! Оглеждам се... тръгвам... стигам до Операта. Кипна ми и от яд и обида се обаждам на мъжа си. И..., като че ли той е виновен за нещо, му изливам порой от гневни думи за това как се чувствам като проститутка на повикване, как тоя не е никакъв бизнесмен, как отивам си вземам колата и се прибирам у дома. Обаче първо ще мина през един магазин да видя нещо дето отдавна търсим. И се връщам пак към района на "Валентина" (сега е друго името де), и се пъхвам в едно малко магазинче. Както си зяпам по щендерите, някой ме хваща за ръката. Аз се обръщам подозрително, все пак може и в чантата ми да бърка този някой, и виждам един висок, мургав, шкембелия мъж, запъхтян и притеснен.
- Госпожо, абе къде се изгуби, бе? Аз докато платя, вие изчезнахте! - "Ахаааа, казвам си, работодателят!"
Излизаме навън. Запознаваме се. Отговарям на въпроси, свързани с образованието и професията ми. Последвалите въпроси обаче ме убиха:
- Ти можеш ли да работиш на компютър?
- Мога!
- Ами можеш ли да вадиш от сероскса работи?
- Мога!
- А така! А кафе знаеш ли да правиш?
- Да.
- На мене такъв човек ми трябва - кафето да ми направиш, вестника да ми донесеш и да ми пишеш кои хора идват и на компютъра да пишеш.
Обяснявям, че аз си търся сериозна работа, където ще ме вземат да работя сериозно; че до две седмици не мога да започна работа.
- Нищо бе, аз като кажа, ще те взема тебе. Извинявайте, аз малко на "ти" приказвам! Аз съм сериозен, аз съм циганин, ама български циганин. Ти ми харесваш, бе. Като кажа вземам те на работа, вземам те. Аз човек ще те направя - 800 лева заплата ще ти давам и процент от сделките. Човек ще те направя, цял живот благодарна ще ми бъдеш! - и ме потупва по рамото, и поопипва ръката ми над лакътя.
Дърпам се аз назад. Правя няколка крачки - вече искам да тръгвам. Питам къде им е офисът. Обяснява ми господинът, че той е до пощата, ама сега просто не ме поканил там, понежеее... Не стана ясно защо понеже.
- Ама ти и кола мож да караш! Аз ще ти дам служебна кола, бе. Аз такива жени харесвам, да ти кажа - сериозни и по-едрички! ти сериозен човек ми се вигдаш. Ама на мене любовница не ми трябва, аз жена си имам. Трябва ми в офиса да стои и кафе да прави. И в НОИ да ходи някой път или до нотариуса. Ама аз като кажа и циганката не може да ме накара да се откажа. И пари ще ти давам - човек ще те направя! Да знаеш!
Тръгвам, казвам довиждане и да си търсят друг човек за работата... Едва успях да тръгна след още обяснения каква работа ще работя и как на него не му трябва украса за офиса и още куп такива глупости. По пътя към къщи се смях на собствената си глупост да отида на "делова" среща, иначе казано на "интервю за работа", не в офис, а на улицата. И то при положение, че още след първия разговор по телефона усещах, че нещата не са сериозни.

Като разказвам това на приятели, се смеем до сълзи. И на "бизнесмена", и на моята глупост, и на търпението ми да издържа този разговор.

Разбира се и на други интервюта съм ходила - някъде коректно са ми казвали защо не ме одобряват (не зная достатъчно английски, не работя с определена програма, нямам икономическо или техническо образование), някъде са премълчавали любезно, че не съм подходяща заради възрастта и килограмите+..., но такова чудо повече не ми се е случвало.

Надявам се да сте се забавлявали с моята история. Смятам, че е поучителна. Защото понякога сме достатъчно глупави и се втурваме в подобни екстцентрични преживявания за няма и нищо.

13 коментара:

fen каза...

Ей, човек щеше да станеш с тая работа, ама ти като се дърпаш:)

kenkal каза...

Не се дърпам - преценявам реално нещата!

fen каза...

Опитах да се пошегувам в стила на случката.

kenkal каза...

Да де - то е ясно! :D

fen каза...

Трябваше да го кажа, защото коментара ти ми се стори доста сериозен:)

kenkal каза...

Аз го възприех като коментар, свързан с другата статия от Свежо ("Търсим си колега") - затова се получи твърде сериозен.

Snejka каза...

Хаха...спокойно, всички сме правили подобни грешки в желанието си най-сетне да намерим "работата". Ироничното е как един циганин е готов да плати за тези ти умения, а българските работодатели ги намират за нещо съвсем нормално...

kenkal каза...

:))) Даже и са недостатъчни в повечето случаи.

dzver каза...

Аз исках човек да направя от теб, а ти избяга.

kenkal каза...

:D :D
Знаех си, че тъй ще стане :)))

Станислав каза...

Направо си е бил един малък филм. Пропуснала си да станеш човек ;) . Но ето, има какво да разказваш :)

morrt каза...

Това може да се случи на всеки. НО!
Трябва си доста воля, за да (ни) го разкажеш. Не всеки може да показва грешките си. Браво.

kenkal каза...

:)))