По-голямата част от пътуването го проспахме, защото си е готино да спиш в кола, или в каквото ще да е друго возило. Така че не видях почти нищо от Сърбия, Хърватска, Словения, Германия и Австрия (аз и по Българско спах, ама Родината съм я виждал, тъй че няма да се занимаваме с нея ;)). Най-първото, което се усеща, даже докато спиш, е равномерното изглаждане на пътната настилка. Колкото повече се отдалечавахме от България, толкова по-хубав ставаше пътят. Факт.
Тъй като и шофьорите и те са хора (освен жените, де, но те и без друго не спадат към човешкия род), на нашия шофьор му се налагаше да си почива от време на време. Че така - отбие от магистралата в първата отбивка, хапне нещо бързо, опне си едно шалте в тревата, завие се със спалния чувал и откърти за час-два.
Отбивките на Запад обаче хубави, чисти, затревени, с кошчета през метър и половина, с масички и столчета за почивка, с детски играчки и катерушки. Даже на една отбивка в Словения имаше паметник на загиналите партизани с поднесени свежи цветя, нищо че на 40 км. околовръст няма населено място. Паметникът беше много хубав, лицевата му част от гладък мрамор, а гърбовата му част - от необработена скала. Какви боулдъри си измислихме само! Тъкмо сложихме еспадрилите и се нацапахме с магнезий, когато някой се сети, че словенските власти няма да са много доволни ако сварят някакви чужденци да им катерят паметника… Така че пропуснахме катеренето там.
Още по на Запад. В Австрия и Германия минахме само през някакви мижави селца покрай магистралата, на които няма смисъл да се обръща внимание. Какво да му гледаш на село с население от 300 000 души, с три хипермаркета, с велоалея до всяко платно от автомобилния път! Разгледахме магазините и продължихме към Имст.
Самото градче Имст е голямо колкото Нови Пазар и Провадия взети заедно, или два пъти колкото Вълчи дол, ако предпочитате. Цялата местност (Имст плюс две-три подобни нему градчета и една сюрия околни селца) се намира в една долина, измежду алпийски върхове, в най- западната част на Австрия. В долината се влиза през 8-10 километров тунел, част от международната магистрала. От безконечността на тунела човек, откровено казано, го хваща клаустрофобията.
Местните си изкарват хляба като се занимават със зимен туризъм или със селскостопанска дейност. Интересно беше, че децата в дворовете не си играеха с болиди-играчки, а с тракторчета и багерчета. Хората са си селяни и не виждат нито нещо лошо, нито нещо обидно в това.
На връщане към България не видяхме нищо ново, освен това, което описах по-горе. Но помежду отиването и връщането стои основната цел на пътуването- залата по спортно катерене в Имст.
Първото, което забелязахме като отидохме до залата, беше незначителният й размер. Една заличка с триъгълна форма и остъклена изцяло. Влязохме вътре и започнахме да слизаме по едни стълбища, докато не стигнахме основния етаж на залата. А там - Стената се извисява над нас и се простира навсякъде! Беше нещо огромно! Навсякъде - хватки, хватки, хватки! 
Всеки маршрут обособен с отделен цвят, а под него категорията му по европейски и по американски стандарт, плюс името на „майстора” и датата на създаването му. Красота!
Много силно впечатление ни направи това, че австрийчетата започват да се учат да се осигуряват едно друго, разпределени по свръзки (според килограмите) още от второто си появяване в залата. Освен това на горния етаж си има спортен магазин за катерачески стоки, така че да не се налага да обикаляш града в търсене на оборудване - купуваш си го направо там.
В крайна сметка - върнахме се. Доволни от видяното, изкатереното, пропътуваното и проспаното. Донесли много впечатления, разкази и армагани от Западна Европа, сега чакаме възможността за следващо такова пътуване.
Снимки и текст Ст. Калов
Няма коментари:
Публикуване на коментар