За сурогатното майчинство

При Валентин Михалев е поставен въпросът за сурогатното майчинство. Започнах да коментирам при него, но се получи твърде голям текст, затова го прехвърлих тук, а в коментара си там оставих само началото. Четейки написаното, се сетих за два случая от историята на моя род. Те говорят за обичай, който с модерни думи може да се определи като сурогатно майчинство. Двойките, които не можели да си имат свои деца правели следното: взимали да отглеждат като свое едно от децата на най-близкия си роднина. Например едни братовчед на майка ми (той още е жив) е отгледан от леля си и свако си. Било е практика сестрата, която не може да има дете, да вземе сестриното си детенце и да го отглежда като свое. Как се е разделяла майката с рожбата си, не знам. Още повече, че цял живот живееш с него като леля. Въпросният братовчед никога не каза на осиновителите си "мамо и татко", защото бил голям, когато го взели. Какво ли му е било и на него в детска възраст да го откъснат от родителите, братята и сестрите му и да го дадат за дете на леля му? Друг случай, неосъществен, но обмислян, касае родната ми майка. Тя се родила като трето дете - неочаквано, непланирано. Освен това баба и дядо вече били в малко по-зряла възраст. Още докато я носела, баба ми слушала, че щом роди, детето ще го вземе нейна първа братовчедка. Тя била бездетна от доста години. Близките настоявали баба ми да си дадеде "изтърсачето", защото те с дядо ми били "фукарии", защото имали вече две дъщери, защото щяла да направи добро на близката си. Колкото повече наближавало раждането, толкова по-свидно й ставало на моята баба. След раждането роднините дошли, но тя категорично отказала да даде майка ми. "Преговорите" продължили да се водят още немалко време, но баба и дядо държали на своето си. Така майка ми си останала в родното семейство, била отгледана с любов, макар и не в охолство. От моя гледна точка баба и дядо са постъпили правилно. Майка ми също е доволна от решението им. Сигурно от страната на бездетните въпросът е бил разглеждан другояче, но няма как да вляза в тяхната кожа. Аз бих казала, че за такива двойки решението е да осиновят дете. Като пример мога да приложа пак една история от нашия род - за нея вече съм писала ("Моя роднина, вече жена на възраст, е с необичайна съдба..."). Та за сурогатството беше думата. В човешката история са се случвали толкова много идентични неща, че спокойно може да повторим максимата за топлата вода. Просто даваме нови, модерни наименования на трудните житейски казуси и смятаме, че проблемът е възникнал току-що. Явно сурогатството е съществувало в някаква форма в живота на родителите и дедите ни. Просто са го наричали другояче. Казвали са, че това семейство си има хранениче. Дали тази дума се харесва на модерния човек е вече друга тема. Въпросът е, че явлението не е ново, а старо като света. Аз нямам категоричен отговор на въпросите, поставени от Валинтин. Смятам, че всеки случай е отделен и особен. Смятам, че засегнатите страни трябва да вземат добре обмислени решения и какъвто и да е натиск от обществото - за или против сурогатството - е неправилен. Дори е лицемерен в някаква степен. Категорична съм обаче, че да станеш сурогатна майка (веднъж, два или повече пъти) срещу заплащане е неморално и не се извинява с никакви хуманни подбуди. За мен това не е майчинство!