Отприщиха се спомени

Обикновените хора проявяват мъжество не по команда и не по задължение! Те правят това, което трябва, в момента, когато трябва. И защото така трябва! Защото са хора на място!

Около събитията в с. Бисер се отприщиха спомени за подобни събития отпреди време.

12 декември 1990 г. - Момчилград. Малката река Върбица, която прецапвахме без да си наквасим и глезените дори само преди месец-два, когато ходихме на пикник с приятели, придойде и отнесе тежки бойни машини надолу по течението сякаш са сламки ; погълна 10 човешки живота. Ужасът, който живяхме в продължение на много месеци, не се забравя. Не се забравя, но все пак избледнава с течение на времето. Когато се случи нещо подобно обаче, независимо къде, всичко се отприщва наново. 

Тогава не можех да повярвам на очите си, че сухото деренце, през което минаваха хората напряко от селата Равен и Чобанка към Момчилград е огромна - пълноводна, широка и дълбока - река, която носи дънери като че ли са сламки. Думите на един колега  "Вашите мъже се издавили, разбра ли?" ме държаха в тих ужас часове наред, докато той не си дойде - жив и здрав. Следващите дни, които не помня колко продължиха, бяха страшни. Мъжете ни ходеха по брега и търсеха телата на войниците си, откриваха машините, натъпкани с тиня и пясък, дрехи, но не и тела. Мъчително минаваха часовете, когато се събирахме, уж, за да ни мине леко времето. Искахме да говорим, а не можехме. 

Какво са изживели роднините на войниците, не мога и да си представя - само те си знаят. Тогава нещата се потулиха. Днес няма как да скрият какво се случва. Хората са съпричастни и наистина искат да помогнат. Дано помощите, които събираме и даваме от сърце, наистина стигнат до всички, които се нуждаят от тях, и да са полезни!

 Статия и един клип, свързани с наводнението оттогава.

6 август 2007 г. - Цар Калоян. Разказва ми една позната: В самия ден аз не си бях на село. Научих от новините и хванах пътя. Носех храна, колкото можах да купя. Заварих бащината си къща пълна с вода до тавана на пърия етаж. В моята стая бяха настанени чужденци - семейство с две деца и един възрастен мъж. В другата стая бяха майка ми и баща ми, които си живеят на долния етаж. А в третата - сестра ми и зет ми с детето. Зет ми хвърлял през прозореца 10-литвори бутилки от минерална вода, вързани с въже, да се хващат хората и през прозореца ги е изтеглял вкъщи. Едва не са се удавили хората. Като се оттече водата и огледахме първия етаж... Бойлерът беше целият като изтърбушен, дето го е блъскала водата; печката, хладилникът всичко беше неизползваемо. Децата бяха видели такива неща, че цял живот няма да се отърват от спомените си. Във водата плуваха трупове на умрели животни... Носеше се смрад на тиня... Децата бяха толкова наплашени, че после само да почнеше леко да ръми или пък да пресветне надалеко светкавица, изпадаха в паника. Затваряхме врати, прозорци, държахме ги по стаите, за да ги овладеем.

Почиствахме дълго и още си личи по домовете колко е била висока водата. Направо хвърляхме мебели, техника, завивки... Получихме помощи за закупване на бяла техника - донесоха най-ниския клас като качество и най-евтината техника. И хората си купиха боклуци. След две-три години изхвърлиха тези уреди. Имаше и такива, които се облагодетелстваха.

За наводнението в Цар Калоян  хората си спомнят и може би най-добре разбират какво преживяват пострадалите днес. Сигурно затова първи реагираха и започнаха да събират помощи.

И по-стари спомени:  наводнението във Враца