Идват приятели у дома на гости по специален случай. Точно по това време на годината. Гостите са сладкодумци и умерени чревоугодници. След ракията сервирам вечеря, която е обикновен бял курбан от пораснало агне. Почти шиле. Който обича тази проста селска манджа, знае, че много й подхождат люти чушки и чесън. Аз смело заявявам, че има в добри количества и от двете пикантни добавки и спокойно си сядам на масата. На втората хапка забелязах обаче, че чушките вече ги няма, а двама от гостите - лютоедци от класа, се оглеждат за още. Какво се оглеждат, направо си ме попитаха свършиха ли чушките! Донесох и другите чушки Шипка, но и те свършиха за нула време.
Ами сега?
Признах, че имам от онези малките чушлета, дето уж са декоративни, но стават за внимателна консумация.
- Давай! - отсякоха гостите и подадоха празните си чинии за още курбан.
Набрах десетина чушлета, сервирах допълнителните порции горещ курбан и ...
Още няколко пъти брах от растението на терасата. Кичестите му клонки останаха без плод. Гостите обаче бяха доволни от храната. Баща ми пък гледаше почти благоговейно как малките люти скоросмъртници потъват в устите на двамата мъже. И до ден днешен помни историята! Често ме пита как са двамата юначаги.
Сега си имам два корена такива красавици. Имат немалко плод. Значи, ако направим курбан, пача, шкембе чорба или друго мазничко ядене, ще съм обезпечена с лютивина.
А юнаци дал Бог!
Няма коментари:
Публикуване на коментар