18 юни 2010

Айде пак

Пак ме гледаха като паднала от Марс. Все по-често ми се случва. Още не съм почнала да се питам дали не греша. Просто съм убедена в позицията си и трудно ще ми променят мнението.

С едни близки говорихме за предстоящите кандидатстудентски изпити, за бъдещето на порасналите ни деца и неща все в тоя дух. Завъртя се разговорът, че нашето голямо момче ще се опита да кандидатства в друг град.
- И ще се раздели от мама... Няма ли да ти е мъчно? - каза събеседницата ни.
Тук аз реагирах, че въобще не искам да ми седи момчето вързано за полата; още по-малко скрито под нея. Ще ми бъде мъчно, да, но така е редно - да си намери пътя в живота и да си го върви според своите разбирания.

В погледа й се четеше неразбиране и неодобрение. Сякаш без думи ме укоряваше, че съм лош родител.

Да, ама не! По този въпрос имам изградена позиция и разни охкания и вайкания колко трудно ще се разделим с децата си, когато "хвръкнат от гнездото", не ще ме размекнат.
Децата ни винаги ще останат деца в нашите родителски очи, но това не значи, че трябва да им бършем сополите цял живот. А и това, че ще ги оставим да си вървят по собствен път не значи, че не ги обичаме.

Малко повече за моите странни родителски разбирания ето тук.

5 коментара:

Валентин Михалев каза...

Подкрепям твоите убеждения, и аз съм баща и макар моят син да е още на десет съм убеден, че когато му дойде времето, с готовност ще се съглася да напусне "гнездото" и да търси място, където да бъде щастлив, било за образование или да "свие" свое собствено:)

kathryn каза...

Трябва да се "пускат" децата. И не само географски. Като те чета, дано имат късмет моите щерки, да попаднат на момчета с майка,като теб. :))

kenkal каза...

Вальо, и аз така мисля. За мен е особено важно да знам, че синовете ми са щастливи и сигурни. Другото са подробности.
Катрин, дали са момчета или момичета, децата трябва сами да полетят, когато настъпи часът. И... аз също си пожелавам да попаднат на точните момичета.

Имам чувството, че криво се разбира родителската обич у нас. Желанието да се ръководят децата, колкото и да са пораснали, както и мераците все да ги държим близичко, защото "те не могат да се оправят сами", нито ги разбирам, нито искам да ги разбера.

Аmazonka каза...

Не мисля, че тези разбирания могат да се нарекат странни. По скоро странни са тези, които искат да държат децата си в някаква зависимост. Прочетох и седемте принципа - по-точно не мога да си представя да се каже.
Децата имат нужда от нас, родителите си, но имат нужда и от свобода, за да разгърнат своите възможности, да изяват себе си, да намерят своя път.
Поздрави! :)

kenkal каза...

:)