Страхливо гостуване

Мой близък страхливо сподели с мен един свой разказ. Не пожела да напиша името му, не иска и никакви линкове към други негови авторски текстове. С пълното ми уважение към него и страховете му споделям тук неговия текст откровение.
Приятно четене!

Е, може да сте чували, ама може и да не сте. Затова да си кажа от сърце туй, що много ме човърка.

Има едно Страхливо. Чували ли сте за него?

Дали пък не сте го виждали? Май-май някои го познават, а?

Има едно Страхливо. Кога се е появило и настанило тук на топло, не зная. Зная само, че трудно го удържам.Честичко се изтъпанва и като пълководец издава команди, на които не мога да не се подчиня.

Имам едно Страхливо. Аз си го имам! Мое си е! Честичко го гоня, хокам го, защото го мразя. Не. По-скоро се срамувам от него. Ама то си е тук и си е мое.

Ах-а да повярвам, че съм го прогонил, то се пръкне отнейде баш когато хич не ми е до него. (Все ми изниква, когато съм решил да се покажа смел и решителен! Тюу!) Чудя се с чуждите Страхливи ли иска да си похортува, или от мене да избяга.

            Страхливото не съм го канил и хич не го искам. Май. Ама като ми се разсърди и си изпокрие мустачките, баш в смелите безумни моменти най-много ми липсва.Тогава си го търся. Моля му се да се появи като мое второ Аз. Втори акъл да ми даде. Да ме спасява от Смелото. Затуй се чудя искам ли го, или го не ща. Ама наистина се чудя. Кой да ми каже, обаче? Кога да го потулвам на тъмно и кога като спасител да го викам? Че може ли хич пък без Страхливо да живее човек?!

Аз, като се замисля, май си го и харесвам моето си Страхливо.  То си ми е като собствената пръдня, дето се вика. Стиска си я човек – зер е некултурно  да я отърве пред хората – ама тайничко и без свидетели си я пуска на воля, че да не изригне. Своето си, пък било то и пръдня, някак на хубаво си мирише – родно и близко, уютно някак! И като се появи (Ама не е ли така след операция на стомах и апендикс?) всички й се радват, щото е ясно, че чарковете вътре са на мястото си и не отказват да бачкат.

            Та затова сега си мисля, че ако ми ампутират Страхливото, ще трябва да ме срещате вече с „Ай, завалията!”

Ремонт, пътуване, обучение и малко почивка

Наистина отдавна не бях сядала на спокойствие да чета в мрежата. За малко повече от месец на мен ми се случиха немалко неща.  

Първо, отидох на лагер с ученици. За мен този лагер беше запознаване с алтернативата на работата с деца в училище. В отбора си имах деца на възраст от 7 до 14 години, деца от различни училища е градове. Видях колко различно може да се общува и работи целенасочено с подрастващи в една спокойна, естествена, ненатоварена с формализъм среда.

Второ, занимавах са пак с деца, но в училище по строги и до голяма степен угнетяващи правила. Направих за себе си сериозно разграничаване между това как се усещам самата аз в едните и в другите условия.

Трето, изпълних си проекта за обновяване на едно старо шкафче, което има сантиментална стойност за мен, но пък е и функционално. Изживях се като калфа реставратор. С удоволствие обгарях, шлайфах, боядисвах. А сега ми предстои да разкрася моята стара мебел със скромен декупаж. Много се точа, дано ми се получи. Освен това трябва да ушия и калъф за едно ново канапе от дамаска, с която не разполагаха в магазина. Та, ще видим докъде и как ще я докарам.

Четвърто, бях обучаема за цяла седмица по ОПРЧР. Ех, как исках да сме извън Варна! Но и в града не беше лошо. Срещата с колеги, "сверяването на часовника", научаването на нови думи (като конструкт например) и споделянето на мнения ми действа винаги добре. Чувствам се заредена и амбицирана за нови неща. Сега пиша курсова работа и ми харесва. 

Пето, сърбят ме ръцете за нещата, които предстоят през август. Трябва да се нанесем във вече отремонтирания си апартамент, да се срещна със съученици след "толкоз и малко" години, да направя консерви, каквито ми дойдат наум. И много важно - да направя поне три опита за промяна. 

Каква промяна ли? Като й дойде времето, ще обясня. Пък може и да имам повод за хвалба.