Наистина дълго време не съм сядала да пиша. Не заради липса на време. Други обяснения имам, но те са си чисти извинения. И то глупави.
Сега ми е мерак да запиша нещо, което от два месеца седи в главата ми и вече наистина го възприемам като велика мъдрост.
Но... Да започна с малко предисловие!
Ноември и декември в края на 2015 година бяха месеци, в които се чувствах като на люлка - ту ми идеше да крещя от щастие, ту - да ридая като в древна трагедия. Радостите и тревогите ни така се преплетоха, че ме доведоха до едно състояние, в което да се спирам от твърде бурните изблици на радост и да търся положителното дори в голямата мъка. А мъката ми е още в мен - мама почина на 29.12.2015 г. - точно на 74 години и 4 месеца. Боледува, гледахме я в болницата (повече брат ми и по-малко аз), имахме надежди за възстановяване, но... Отиде си. Царство й небесно! Продължаваме да я споменаваме с добро, помним я като сърдечна, грижовна, отдадена на близките си жена, която преливаше от любов и доброта и дори в смъртта си ги прояви.
В болницата с нея в една стая лежа една жена, придружавана от снаха си. Баба Елмаз от с. Крива река и снаха й Сибел. Баба Елмаз с 10 години по-млада от майка ми, а Сибел само малко повече по-млада от мен. Нали хората са казали, че общата участ сближава. И при нас стана така. С тях си говорехме, споделяхме разни неща, обсъждахме модата, възпитанието на децата, политиката, манджите. Чисто по женски, човешки. Разделихме се, когато баба Елмаз я изписаха, с обещание да отидем на сбор в тяхното село, когато мама оздравее. Да, ама не стана така.
На трите месеца от смъртта (поменът беше в много тесен семеен кръг) татко пожела да отидем до Крива река и да подадем, както е нашият обичай, на тези две жени. Какво от туй, че не вярват в Христос! Сърцата им са добри и ще приемат хляба в памет на мъртвата!
Тръгнахме. Татко, аз и съпругът ми (той ги беше виждал съвсем за малко в болницата). Намерихме дома на хората - нормална селска къща с чисто и подредено дворче отпред. Посрещнаха ни като родни. Целувки, вайкане от скръбната вест, за която по-рано научили, радост от неочакваните гости, суматоха да ни настанят като важни гости. Синът на баба Елмаз и съпругът й също толкова сърдечно ни приеха, сякаш ни знаят от години. Усмихнати хора със светли очи и добри сърца. Стояхме повече от час. И не ни се тръгваше, но беше редно.
Баба Елмаз и Сибел ни спряха и заръчаха да почакаме малко. Много малко. Е, спряхме се. Те дойдоха с торба армагани - домашно сладко и компот от малини в два буркана и 20 яйца. ("Само толкова имаше, ама вземете ги! Ще си направите нещо!") Приехме с благодарност подаръка и излязохме. Свекърът ме покани да ми покаже каква кухня е измайсторил на булката и тръгна напред. Последвах го в едно малко помещение - мивка, печка, шкафчета и канапенце. Семпло, много чисто и подредено, направено с мерак. Личеше си. Подире ни дойде и Сибел и почти притеснена, но много усмихната каза:
- Много е мъничко, ама много ми стига! Много е мъничко, ама много ми стига!
Зяпнах! Права беше! Беше щастлива, доволна от малкото, от което явно е имала нужда и което й е достатъчно.
Разделихме се като близки хора. Аз преливах от емоции. Говорихме си по обратния път за това, което преживяхме. В главата ми пулсираше тази фраза. "Много е мъничко, ама много ми стига!"
До днес продължавам да мисля по тези иначе тъй простички думи.
Не изразяват ли мъдростта на една обикновена селска жена? Мъдростта на един непретенциозен и страшно добър човек? Човек млад, но носещ в себе си природна и емоционална интелигентност? Човек щедър не по оня параден начин?
Ей затова си мисля, че мъдростта не се постига само с годините. Трябва да имаш не само житейски опит, а и сърце и глава! И да не се блъскаш в гърдите, викайки: "Виж сега какво ще ти кажа! Аз много знам, много съм мъдър! Мене слушай!"
Простички думи, а толкова много казват!
Много е мъничко, ама много ми стига!
Дали ще се научим и ние така?
Няма коментари:
Публикуване на коментар