Новина? Няма! А каква хубава обещаваше да бъде!

  - Каква глупост си ми донесла? Нали те пратих да направиш репортаж? 
   -  Ето го. Имам репортаж.

  - Слушай, момиченце, репортажът трябваше да разкрива скандалната ситуация, в която болница като нашата стои половин час без вода. Ти какво си овапцала?

-       - Да. Отидохме с колегата на място. Видяхме служителите на ВиК с техника до една голяма яма, от която явно е текла вода, и снимахме.

-        - И?

Стажант-репортерката Дани Петрова – напористо моме – обясни надълго и нашироко ситуацията на шефа си. Той вече осма година се напъваше да се докаже като особено ценен кадър в регионалната телевизия и сънуваше себе си, седнал на редакторския стол в централата в София. Днес го обхвана треска, щом чу от своя позната, отишла за медицинско в Психото, че в най-голямата болница на града има аварирал централен водопровод и по алеите тече вода (Ама вода да видиш!) вече 15-20 минути. Юрна се г-н Главният. Звъня на двамата репортери и на най-видния местен журналист, ама те се оказаха заети – единият отразявал празник на летния ошав в село К., а другият бил на планувани снимки в Института за изследване на мигриращите рапани; журналистът пък  имал снимки днес и си запазил час при козметик за оформяне на веждите и брадата. Г-н Главният почти се поддаде на паниката – такава златна възможност, а да я изпусне. В този миг видя новото моме – вече месец стажуваше при тях и никой не я взимаше със себе си – чатеше си с някого и отегчено сръбваше кафе.

      - Ей, кукло! Я кажи учила ли си как се прави репортаж на терен?
    - Естествено, г-н Главен! – ококори дългомиглести очи момето. – Най-яки ставаха моите репортажи.
    - Дано! Слушай сега! – оглеждайки се, заговори шефът. После я поведе припряно към паркинга и пред колата на Нико се спря. – Тръгваш с шофьора Нико и отиваш в Болницата. Има авария и вече половин час никъде няма вода. Шофьорът ще снима, ти направи репортаж! Такъв скандал! Недопустимо е 16 етажа да стоят толкова време без вода! Разбра ли? Нико? Ти си знаеш!
    - Ясно! – светна Дани и се метна в колата, а Нико потегли почти като на нощна гонка – беше натрупал опит в непрофесионалните снимки на терен, че и бонуси беше получавал за такива любителски изпълнения.

Стигнаха бързо. В ниското пред болницата имаше езерце. Коли и автобуси пореха с вълни повърхността му и обливаха с освежаващи струи хората на спирката и тротоара. Здрави и болни се чудеха откъде да прескачат или да преджапат накестерме  и псуваха.

Обаче... Вода вече не течеше! Бре!

Стажантката и шофьорът видяха къде са скупчени много хора и няколко машини и кацнаха при тях. Дупка. Багерът копае. Една друга машина чака с подготвена голяма тръба – явно ще я подменят. Дани Петрова се разпени и се навря най-отпред, а Нико мина отсреща да снима. Някакви мъже му се скараха да се пази, че греблото на багера може да го удари, а на нея й казаха да се отдръпне от ръба – можело да падне. Даже някой я хвана за ръката и я дръпна. Тя се разпени, развилня се, започна да пита на посоки кой е отговорен за тая авария, как може да оставят хиляди болни, десетки операционни и стотици тоалетни без вода. Тикна микрофона пред лицето на един от работниците, после намери някаква лелка по нощница и тъкмо да поиска мнението й за настъпилия апокалипсис в болницата... Пред микрофона и камерата се появи един костюмар. Скри цялата картинка и заяви, че той е директорът на цялото медицинско учреждение.

- Господин Директор, - улови сламката напористата репортерка. – Как допуснахте вече повече от 30 минути цялата болница да стои без вода? Кой е отговорен за тази криза?
- Млада госпожице, - с изнесен глас каза мъжът – каква е вашата информация? Какво Ви интересува? 
   - Хората се оплакват, че няма вода, тоалетните вече смърдят, няма запас от вода по отделенията. А това е болница все пак! И това е Болницата на региона! Гражданите имат право и се интересуват защо е допусната такава небрежност. Кой е виновен? Кой ще поеме отговорност за страданието на толкова болни?
- Разбирам, че Вие имате някаква информация, но... Нека проверим!
- Какво ще проверяваме? – викна Дани, а Нико навря камерата в лицето на лъскавия господин.
- Заповядайте, елате да проверим къде точно няма вода! – настоятелно повтори Директорът.

Нямаше какво да се прави... Тръгнаха след него. Зад гърбовете им машините и работниците продължаваха нещо да работят. Много от зяпачите обаче тръгнаха с телевизията. Качиха се първо на последния 16. етаж – вода имаше. Имаше и отчайващо глупави погледи на хора, които сега чуваха, че болницата била стояла половин час и повече без вода. Нямало такова нещо. Докато стигнат до първия етаж Дани бе променила концепцията си за репортажа и еуфорично обясняваше как десет минути след началото на теча екипът от отговорни хора в болницата се задействал и предприел нужните мерки водоподаването по етажите да се осъществява по аварийния кръг; как на двайстата минута екипът от ВиК пристигнал с техниката и започнал отстраняването на аварията; как всеки служител на болницата и на водното дружество бил на място и съвестно си гледал работата. Цял час стажант-репортерката снова по коридори и клиники, качва се и слиза по асансьори и стълбища и направи репортаж апотеоз на добрите служители на болницата и ВиК. Слезе после долу и с изненада откри, че на мястото на изкопа се шири сухо петно, насипано с чакъл и пясък, а от водата има бегъл спомен – сякаш работлива стопанка е премела и напръскала с вода току-що. Снима заключителните си думи и се върна в редакцията.

- За какъв чеп ми носиш такъв материал? – крякаше в изстъпление шефът й. – Пратих те новина да снимаш, не рекламен клип! Скандал ни е нужен! Това разбираш ли го?

Дани Петрова  мълчеше и се ядосваше на себе си, че е загърбила основния постулат на журналистиката: „Добрата новина е лошата новина!“ Да се беше огледала за нещо друго! Все някъде щеше да намери трагедия, незаинтересованост или поне катастрофа.

  -  Ей! Съсипа ми хубавата новина! Язък! – рече през зъби г-н Главният.

„Жалко! Новина няма!“ – мислеше си...