Непознатите родни баири

Отвориха ми очите за страничните пътеки до Мадара. Уж познато място, а съвсем неизследвано се оказа то. Точно на Димитровден с група приятели поехме по една пътека от Кюлевча към платото. Пресякохме горички, поляни, викахме и пяхме по местата с невероятно ехо, слязохме от другата страна към Кирека и се върнахме при конника.

Цял ден вървене и зареждане на батериите с истинска енергия.

Страхливо гостуване

Мой близък страхливо сподели с мен един свой разказ. Не пожела да напиша името му, не иска и никакви линкове към други негови авторски текстове. С пълното ми уважение към него и страховете му споделям тук неговия текст откровение.
Приятно четене!

Е, може да сте чували, ама може и да не сте. Затова да си кажа от сърце туй, що много ме човърка.

Има едно Страхливо. Чували ли сте за него?

Дали пък не сте го виждали? Май-май някои го познават, а?

Има едно Страхливо. Кога се е появило и настанило тук на топло, не зная. Зная само, че трудно го удържам.Честичко се изтъпанва и като пълководец издава команди, на които не мога да не се подчиня.

Имам едно Страхливо. Аз си го имам! Мое си е! Честичко го гоня, хокам го, защото го мразя. Не. По-скоро се срамувам от него. Ама то си е тук и си е мое.

Ах-а да повярвам, че съм го прогонил, то се пръкне отнейде баш когато хич не ми е до него. (Все ми изниква, когато съм решил да се покажа смел и решителен! Тюу!) Чудя се с чуждите Страхливи ли иска да си похортува, или от мене да избяга.

            Страхливото не съм го канил и хич не го искам. Май. Ама като ми се разсърди и си изпокрие мустачките, баш в смелите безумни моменти най-много ми липсва.Тогава си го търся. Моля му се да се появи като мое второ Аз. Втори акъл да ми даде. Да ме спасява от Смелото. Затуй се чудя искам ли го, или го не ща. Ама наистина се чудя. Кой да ми каже, обаче? Кога да го потулвам на тъмно и кога като спасител да го викам? Че може ли хич пък без Страхливо да живее човек?!

Аз, като се замисля, май си го и харесвам моето си Страхливо.  То си ми е като собствената пръдня, дето се вика. Стиска си я човек – зер е некултурно  да я отърве пред хората – ама тайничко и без свидетели си я пуска на воля, че да не изригне. Своето си, пък било то и пръдня, някак на хубаво си мирише – родно и близко, уютно някак! И като се появи (Ама не е ли така след операция на стомах и апендикс?) всички й се радват, щото е ясно, че чарковете вътре са на мястото си и не отказват да бачкат.

            Та затова сега си мисля, че ако ми ампутират Страхливото, ще трябва да ме срещате вече с „Ай, завалията!”

Ремонт, пътуване, обучение и малко почивка

Наистина отдавна не бях сядала на спокойствие да чета в мрежата. За малко повече от месец на мен ми се случиха немалко неща.  

Първо, отидох на лагер с ученици. За мен този лагер беше запознаване с алтернативата на работата с деца в училище. В отбора си имах деца на възраст от 7 до 14 години, деца от различни училища е градове. Видях колко различно може да се общува и работи целенасочено с подрастващи в една спокойна, естествена, ненатоварена с формализъм среда.

Второ, занимавах са пак с деца, но в училище по строги и до голяма степен угнетяващи правила. Направих за себе си сериозно разграничаване между това как се усещам самата аз в едните и в другите условия.

Трето, изпълних си проекта за обновяване на едно старо шкафче, което има сантиментална стойност за мен, но пък е и функционално. Изживях се като калфа реставратор. С удоволствие обгарях, шлайфах, боядисвах. А сега ми предстои да разкрася моята стара мебел със скромен декупаж. Много се точа, дано ми се получи. Освен това трябва да ушия и калъф за едно ново канапе от дамаска, с която не разполагаха в магазина. Та, ще видим докъде и как ще я докарам.

Четвърто, бях обучаема за цяла седмица по ОПРЧР. Ех, как исках да сме извън Варна! Но и в града не беше лошо. Срещата с колеги, "сверяването на часовника", научаването на нови думи (като конструкт например) и споделянето на мнения ми действа винаги добре. Чувствам се заредена и амбицирана за нови неща. Сега пиша курсова работа и ми харесва. 

Пето, сърбят ме ръцете за нещата, които предстоят през август. Трябва да се нанесем във вече отремонтирания си апартамент, да се срещна със съученици след "толкоз и малко" години, да направя консерви, каквито ми дойдат наум. И много важно - да направя поне три опита за промяна. 

Каква промяна ли? Като й дойде времето, ще обясня. Пък може и да имам повод за хвалба.

Цитати, които ми се наместват в една тревожна и неочаквана ситуация

Чета и си записвам онова, което силно ме е развълнувало или сякаш са изказани с чужди думи мои мисли. После имам моменти, когато се връщам към старите си записки и откривам актуални истини, отнасящи се до мен в конкретния момент. Така и сега. Едни цитати ми избодоха вчера очите. Днес ми се разкри защо точно на тях попаднах от всичките, събирани през времето.


Из "Амазонката от Варое" на Боян Биолчев: 
Заличено ти е миналото, настоящето ти е забранено - оттук нататък за какво ти е бъдеще!
Из "Летопис на смутното време" на Вера Мутафчиева: 
Из "Захапи за врата" на Тери Пратчет:

Ако е пълно, дебелоочието сломява всяка съпротива.

 Той принадлежеше към хората, чиито амбиции превишават не само способностите им, но и здравия разум. (...) Но за Ираклий нищо по-малко от императорския трон не би могло да се приеме за щастие.

На много хора им идеше да отворят с чук черепа на Ираклий, за да видят какво има вътре.

 ... с ромеите нищо не се знае, освен едно: че никога нищо не се знае.

- Надявам се, разбирате колко е важно това.- Разбираме - прекалено готовно отговори за всички Кара Мустафа. Просто бе забелязал колко излишно е да спори. Вече свикнаха с тоя обичай на Пазвантоглу: да обсъжда безкрайно с Дивана си въпроси, които отдавна е решил. 

Защо хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло.

Във всечий човешки животима възход и заник. И всеки човек - докато възхожда - не иска да знае какво струва неговият възход на другите; и всеки човек - когато захожда - много иска другите да знаят колко тежко е това.

... един-единствен вампир успява да държи цяло село в озлобено покорство.

Единствено хората, които са здраво стъпили на земята, успяват да градят въздушни кули.

И според двете обаче се подразбираше, че те винаги са в средата на всичко, а останалия свят го има, за да се набъркват в делата му.

Той смяташе, че от законите все пак има полза понякога, и ги спазваше, когато му беше удобно.

Дело на ентусиасти

И друг път съм споделяла, че с удоволствие гледам исторически възстановки. Радвам се на ентусиазма, на родолюбието и пламъка в очите на участниците.

И днес гледах как хора от най-различни възрасти се вживяваха в ролите си на персонажи от нашата история. 

Във връзка с празника на квартала "Аспарухово пее и танцува" днес имаше представление - историческа възстановка под надслов "Българската армия от Аспарух до наши дни". Взеха участие варненци, шуменци, търговищенци, преславци - всяка група със свой принос, представяйки битки и костюми от избран времеви отрязък.

Представлението проследи 

- как по времето на Крум българските защитници залавят и обезвреждат византийски части, щурмуващи нашия бряг;

- как българската кавалерия от І българско царство се движи, престроява и щурмува в боен ред;

- как войските на Владислав Варненчик влизат в схватка с турската армия;

- как хайдути и четници ползват снаряжението си по време на битка;

- как моряците от българския царски флот са били облечени и въоръжени по време на Балканската война;

- как съвременните специални части действат по време на операция с хеликоптер.

За разлика от друга година озвучаването беше много добро, участниците отработено приемаха аплодисментите на зрителите, публиката беше по-дисциплинирана. 

Само ми се струва, че зрителят можеше по-бурно и насърчително да ръкопляска, да вика, да се радва на видяното.
Все пак видяното днес е дело на ентусиасти! Те заслужават нашата подкрепа и овации.