Момчетата стават в 6:30 и тръгват за тренировка. Днес по изключение - следизборно - съм у дома и чакам да се върнат двамата. Имаха малко работа в града и не се тревожех, че в 11:15 още ги няма. Но като се върна баткото и като каза, че са се разделили преди повече от час, на мен ми се дръпна фъша. Оказа се, че малкият е звънил два пъти на мобилния, ама като не съм чула... Звъня - не вдига. Косата ми почна да се понадига, обаче не си признавам. На петото позвъняване той отвори и въодушевено ми съобщи, че е решил малко да повърви и е вече след моста!?! Ама няма страшно, щото не вали, сам си крачи бодро, бодро и скоро ще се прибере! Ей такива ми ти момчешки работи. И как да реагирам? Приемам истината , каквато е и го чакам с чаша чай с мед. Нали след още 30 минути се прибра вкъщи като смел и решителен победител... Решил и изпълнил своето си решение. Притеснението ми си е пълно, ама нали мъж трябва да става...При положение, че някой има да ми даде съвет, да ме укори или подкрепи - направете го. Чакам коментарите с нетърпение.
8 коментара:
Нела, аз като по-млад едва ли съм компетентен да коментирам :) но все пак...
Според мен е нормално така да се притесниш. Все пак си майка. А да не говорим и за реалността, в която живеем в България. То и мен, голям тауж вече :) почти мъж ме е страх :) понякога.
Много правилно си реагирала. Ти така или иначе винаги ще се притесняваш за тях каквото и да правят :) все пак си майка. Важното е да контролираш емоциите и всичко е наред :)
Сигурно звучи тъпо :) ("контролирай емоциите си"), но според мен там е разковничето :) Важното е да не получиш инфаркт някой ден от притеснение, защото сигурно още много подобни моменти ще има и занапред.
Така е. Мъча се - още повече че са момчета и не бива да ги връзвам за полата си - да си контролирам емоциите. Не ми е лесно, но... Най важното, за което вече имам тренинг, е да си давам сама кураж и да не мисля лоши неща. А най-вече да не ги казвам. Баба ми казваше, че орисията на жената е като се тревожи за мъж и деца да си представя какви ли не лошотии. Но не бива да се казват - може би това е единственото ми суеверие.
А момчетата ми не са лоши и приемам за нормално да ме поставят на изпитание понякога. Все пак е част от израстването им.
:) Благодаря за коментара.
Притеснението ти е нормално за една майка,но те поздравявам за поведението след завръщане в къщи.
Така момчетата стават мъже.
boys will be boys, душице.
Не знам на колко години е по-малкото ти момче, но ми хареса подхода ти. Не винаги съм се радвала на такова отношение от моите родители - не че не съм им давала поводи да се покъсват от страх къде съм и какво правя...
Благодаря на всички за разбирането. Дето казват по-умни от мен хора- всеки си върви по своя път и е нужно да си направи грешките и белите, за да съзрее. Мъча се да не го забравям. На 11 и половина е - щурчо щурав. И очаквам да става още по-...
Ма всички майки сте от един дол дренки. Хвани едната, та удари в другата. :)
Не да те притеснявам, ама от тука на татъка все ще се тревожиш. Няма да заспиваш вечер, докато не тропне входната врата.
Нормално е, искам да ти кажа - майка си и ти е в кръвта. Част от тебе е. Не можеш да го преодолееш, а само да го поприкриеш малко. Свиквайте - ти и децата :P
И да те успокоя - това дето майките си го мислите НИКОГА не се случва. Моята майка за 34 и половина години не успях да убедя, дано тебе да успея. :D
Така е - трудно можеш да превъзпиташ чувствата на майката. Ама аз поне се стремя да приемам нещата като част от възмъжаването. И понеже искам момчетата ми да станат мъже, а не плюнки - приемам решенията им и даже им се радвам, че каквото решат, могат да изпълнят.
Публикуване на коментар