Гледах днес нашите гимназисти как работят. (Чистихме училището след наводнението в Аспарухово.) Гледах ги и се сетих за времето, когато аз бях на тяхната възраст и ходех с приятели и съученици на бригади - една лятна в консервен комбинат и една есенна на полето (бране на домати, грозде или каквото там трябва да се прибира от полето).
Тук няма да разказвам мили спомени оттогава. Важно е друго.
Децата - деветокласници, десетокласници и единайсетокласници - работят вече трети ден, някои и четвърти. Самоотвержено влизат в наводнените помещения и пълнят кофи с кал, с тиня, мъкнат всякакви боклуци. И го правят с усмивка, с настроение! Защото са млади хора, позитивни, енергични. Защото искат да вършат нещо смислено, полезно; нещо, от което ползата е видима веднага; тук и сега. По едно време някое от момчетата щляпна две кални лапи на задника на едно от момичетата. Остави марков отпечатък на "фешън дрешките" тъй да се каже. Госпожицата писна, естествено. Врътна се, мацна момчето. Включиха се и още няколко в мазалото. Омърляха се здравата. В същото време работата не секна. Момчетата си вадеха от мазето кофите и боклуците, ние отвън поемахме и носехме. И всичко с ей такива усмивки. И макар че им правехме забележки да не мацат (зарази има зер, но кой ти слуша), да не мятат кални лапи няляво-надясно, че летят пръски и към нас, и ние се смеехме. Учителите, които все искаме сериозно отношение и внимание.
После седнахме да отдъхнем, да пием вода и да хапнем. Нашите момчета и момичета си седяха с калните ботуши на земята, с мърлявите дрехи, хапваха си, смееха се и флиртуваха, а очите им грееха. Усмивките им не слязоха от лицата. Мръсни, уморени, гладни, но доволни от себе си и от своята младост. Щастливи!
И си мисля, че бригадите, по време на които ние също бяхме уморени, мръсни и гладни, но весели, липсват. Физическата работа, усещането, че всички са мръсни и неглиже, разказването на вицове, замерването с мръсотия (домати, грозде при нас), пискането на момичета от някоя грубичка шега, заливането от неудържим смях им липсват на децата. Те просто бяха част от нашето израстване и явно и на тях им са нужни.
Защото иначе общите им занимания не толкова ги обединяват и сприятеляват, колкото всъщност ги разделят и конфронтират. Защото общите им занимания са да ходят по магазини, да обсъждат материални придобивки, разкрасителни процедури и още кой знае какви неща.
Затова нашите гимназисти по своя инициатива си направиха бригада. И утре пак ще са на линия. Не защото някой ги задължава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар