Да разказвам ли? Добре!
Семейство щъркели всяка година си отглеждали малки. Всяка година щъркелчетата пораствали достатъчно, крилата им заяквали толкова, че да поемат по дългия път към топлите страни самостоятелно. Разбира се водени по въздушните пътища от родителите и близките си. Пътят бил дълъг и най-голямото изпитание за младите щъркели бил най-дългият преход (прелет) над голямото море. А било трудно, защото нямало нийде място за почивка - или долиташ до края, или смърт. Случило се една година така, че щъркелчетата се излюпили късно и не успели да закрепнат достатъчно. Бащата щъркел пък, от старост ли, от що ли... - издъхнал в родния край. Поела по обратния път към топлите страни щъркелката с малките си, стигнали до морето. Трябвало да пренася на гръб рожбите си. Взела на гръб първото щъркелче майката и наставила другите да чакат, но и да внимават, че много опасности ги дебнат отвякъде. Полетяла с товара си на гръб щъркелката, стигнала средата на морето. Попитала малкото си:
- Ти, маминото, обичаш ли ме?
- Обичам те, майчице! - отговорило малкото.
- А, като остарея и не мога вече да прелитам над морето, ще ме носиш ли така на гръб?
- Ще те нося, мале!
След тези думи щъркелката кривнала в небето и изтърсила от гърба си щъркелчето. Върнала се за второто. Стигнала средата на морето и пак попитала щъркелчето:
- Обичаш ли ме, малко щъркче? Като остарея ще ме пренасяш ли на гърба си, както аз сега те пренасям?
- Обичам те, мамо! И като остарееш, ще те нося на гърба си, как няма да те нося!
И майката пак хвърлила малкото в разпенените води под себе си! Върнала се за трети път. Взела най-малкото. То едва я дочакало на онзи страшен бряг. Като стигнали средата на морето, тя пак попитала:
- Синко, ти обичаш ли ме?
- Обичам те, мале! Кой не обича майка си! А ти защо питаш?
- Като толкова ме обичаш, ще ме пренасяш ли на гръб през морето, когато остарея?
- Не, мале! Няма да те пренасям!
- Че нали ме обичаш? Аз сега как те нося?
- Ех, мале! Много те обичам, ама, нали като порасна, и аз ще си имам малки? Тогава тях ще пренасям над морето!
- Вярно, синко! Само ти каза истината. Ще носиш на гръб малките си!
И само това щъркелче стигнало отвъд. То казало мъдри думи.
Жестока ли ви се вижда приказката? Как я разбирате? Каква поука извличате от нея за себе си?
*** бележка под линия***
Доколкото съм чувала и слушала, а и частично видяла с очите си, в Германия например възрастните родители си живеят живота без да се оплакват непрекъснато, че са забравени. Децата там, навършвайки 18 години, излизат от дома и започват сами да се справят с живота. И това е нормално. Гостуванията на родителите не е чак толкова често и обвързващо. Защо тук се възприема като трагедия, ако синът или дъщерята живеят в друг град и не са под носа на родителите си? Че според мен, това си е чиста проба егоизъм.
Често слушам познати да се оплакват от порасналите си и задомени деца, че дори не ги питат дали може да им гледат децата, че ги приемат като даденост... Често надеждата, че грижата по "детето" след неговото задомяване не е приключила, а се е превърнала в още по-голяма, щото са ти прехвърлени отговорностите по внуците...
Е, това ли се приема за грижа към родителите? Мама и тате са на работа, печелят парички, затова баба и дядо се превръщат в заложници на младите? А те не са ли печелели пари за семействата си, когато са били млади? Не е честно!!! Значи на младини мъкни на гръб децата си, като остарееш мъкни вече и внуците си! това не е грижата, която си очаквал. Тъй че по-добре не я чакай хич!
