Приказка за щъркелите

Може би тази приказка ще ви се стори страшна, жестока, недопустима. Решете сами!

Имам една любима приказка. Зная я от баща си, а той - от майка си. Самата приказка не съм я чела никъде, а и когато ми се случи да я разкажа някъде и някому, се оказва абсолютно непозната. Някои я смятат за жестока. Аз обаче виждам в нея мъдростта на хората, приемащи живота като нещо нормално, промените в приоритетите на човека като естествено и ненарушимо житейско правило.

Да разказвам ли? Добре!

Семейство щъркели всяка година си отглеждали малки. Всяка година щъркелчетата пораствали достатъчно, крилата им заяквали толкова, че да поемат по дългия път към топлите страни самостоятелно. Разбира се водени по въздушните пътища от родителите и близките си. Пътят бил дълъг и най-голямото изпитание за младите щъркели бил най-дългият преход (прелет) над голямото море. А било трудно, защото нямало нийде място за почивка - или долиташ до края, или смърт. Случило се една година така, че щъркелчетата се излюпили късно и не успели да закрепнат достатъчно. Бащата щъркел пък, от старост ли, от що ли... - издъхнал в родния край. Поела по обратния път към топлите страни щъркелката с малките си, стигнали до морето. Трябвало да пренася на гръб рожбите си. Взела на гръб първото щъркелче майката и наставила другите да чакат, но и да внимават, че много опасности ги дебнат отвякъде. Полетяла с товара си на гръб щъркелката, стигнала средата на морето. Попитала малкото си:
- Ти, маминото, обичаш ли ме?
- Обичам те, майчице! - отговорило малкото.
- А, като остарея и не мога вече да прелитам над морето, ще ме носиш ли така на гръб?
- Ще те нося, мале!
След тези думи щъркелката кривнала в небето и изтърсила от гърба си щъркелчето. Върнала се за второто. Стигнала средата на морето и пак попитала щъркелчето:
- Обичаш ли ме, малко щъркче? Като остарея ще ме пренасяш ли на гърба си, както аз сега те пренасям?
- Обичам те, мамо! И като остарееш, ще те нося на гърба си, как няма да те нося!
И майката пак хвърлила малкото в разпенените води под себе си! Върнала се за трети път. Взела най-малкото. То едва я дочакало на онзи страшен бряг. Като стигнали средата на морето, тя пак попитала:
- Синко, ти обичаш ли ме?
- Обичам те, мале! Кой не обича майка си! А ти защо питаш?
- Като толкова ме обичаш, ще ме пренасяш ли на гръб през морето, когато остарея?
- Не, мале! Няма да те пренасям!
- Че нали ме обичаш? Аз сега как те нося?
- Ех, мале! Много те обичам, ама, нали като порасна, и аз ще си имам малки? Тогава тях ще пренасям над морето!
- Вярно, синко! Само ти каза истината. Ще носиш на гръб малките си!
И само това щъркелче стигнало отвъд. То казало мъдри думи.

Жестока ли ви се вижда приказката? Как я разбирате? Каква поука извличате от нея за себе си?
*** бележка под линия***
Доколкото съм чувала и слушала, а и частично видяла с очите си, в Германия например възрастните родители си живеят живота без да се оплакват непрекъснато, че са забравени. Децата там, навършвайки 18 години, излизат от дома и започват сами да се справят с живота. И това е нормално. Гостуванията на родителите не е чак толкова често и обвързващо. Защо тук се възприема като трагедия, ако синът или дъщерята живеят в друг град и не са под носа на родителите си? Че според мен, това си е чиста проба егоизъм.
Често слушам познати да се оплакват от порасналите си и задомени деца, че дори не ги питат дали може да им гледат децата, че ги приемат като даденост... Често надеждата, че грижата по "детето" след неговото задомяване не е приключила, а се е превърнала в още по-голяма, щото са ти прехвърлени отговорностите по внуците...
Е, това ли се приема за грижа към родителите? Мама и тате са на работа, печелят парички, затова баба и дядо се превръщат в заложници на младите? А те не са ли печелели пари за семействата си, когато са били млади? Не е честно!!! Значи на младини мъкни на гръб децата си, като остарееш мъкни вече и внуците си! това не е грижата, която си очаквал. Тъй че по-добре не я чакай хич!

Нещо простичко и хубаво

Баща ми е човек с много добро чувство за хумор, умерено талантлив и с добра самопреценка. Ама като му дойде музата си съчинява разни неща. Още в началните години на Демокрацията той си измисли един мотив (много прилича на народна песен и по текст и по мелодия) и с годините го усъвършенства - доколкото можа. Днес се сетих за него и реших да го "обнародвам". Не е кой знае какво, но...
Написаното няма претенции за художествена стойност, но е преживяно, дълбоко лично и силно автобиографично. Звучи като пожелание за добруване, като молитва, като закачка.

Песен
Родил съм се в царско време,
израснал съм през фашистко,
социализма постоих,
демокрация ме души.
Дай ми, Боже, помогни,
още много бели дни
с нея да сме двамата! (става въпрос за майка ми)
С нея да сме двамата,
та да можем от сърце
да си тропнем ний хорце
на сватбите внушките
и на техните внуци.

Е, не е нещо особено, но на мен ми е приятно да го чуя да пее това пред гостите си. Обикновено го прави, когато майка ми е до него - прегръща я, подканя я да му приглася и закачливо подмига на слушателите си. Мила картинка са. Обичаме ги!

Как отпразнувахме 3.ІІІ.

Неведнъж съм се жалвала, че не ми е работа да пиша сценарии, да подготвям рецитали, да бъда режисьор, сценограф, музикален оформител и т.п. Естествено и сега бях всичко в едно - имахме тържествен концерт, посветен на 130-годишнината от Освобождението. И рецитал правих, и сценарий за концерта писах, и песни подготвях, и гардероб осигурявах. Сега обаче искам да се похваля, че успях да стъкмя всички участници с народни носии, въпреки големите препъни камъни. За желаещите да прочетат повече във второто ми листче. За другите - още във вторник ще се постарая да кача малко снимки. За да ми бъде пълна хвалбата.

Законите на Мърфи в училище

Отдавна не се бях ровила в старите си тефтери. Днес открих тези закони на Мърфи, свързани с училището. Предлагам ги на вниманието ви с приятелско намигване. Може би повечето отдавна са ви известни? Надявам се да откриете и нови. Моите особено любими са специално подчертани.

Приятно четене!

1. Ако нещо може да се обърка, то се обърква. (Редовният номер!)
2. Ако нещо не може да се обърка, то се обърква. (Свиква се!)
3. Ако знаете, че нещо може да се обърка и вземете предпазни мерки, нещо друго се обърква. (Да бе, изпитват те точно на това, което си учил, когато прабаба ти е била още девойка!!!)
4. Ако нещо се прави погрешно достатъчно често, то става правилно. (Накрая и учителите свикват!)
5. Никога не знаеш колко скоро ще стане твърде късно. (Накрая разбираш де...)
6. Няма правилен начин да сбъркаш. (Но винаги има поне два варианта!)
7. Колкото по-малко неща правиш, толкова по-малко се объркват.
8. Точността ти гарантира само, че ще направиш грешката си навреме.
9. За да се поучиш от грешките, първо трябва да осъзнаеш, че грешиш.
10. Ако не си от хората, които успяват от първия път, парашутизмът не е за теб!
11. Ако си в дупка, престани да копаеш. (Ако не си, под тебе може да има заровено злато, а ти да не знаеш!)
12. Експертът е човек, направил всички възможни грешки в някоя много тясна област на науката.
13. Ако не знаеш отговора, някой ще ти зададе въпроса.
14. Учителят никога не отсъства в деня на изпита.
15. Истински важно е онова, което научаваме, след като сме научили всичко.

И моите малки коментари дано прочетете! :)
***Аз, като пристрастна към употребата на словото, ще кажа, че в нашия език вече се възприемат много неща за правилни само благодарение на това, че грешките се повтарят достатъчно често и упорито. Сиреч, закон № 4 е проверен на дело! Жалко, но факт! Проблемът е, че свикват не само учителите, а и цялото общество. (Ша провериме ние тая работа! Говора правилно и умно, брей!)
***Да стигнеш до грешка, можеш винаги по няколко алтернативни пътеки. Това ми напомня за принципа при работата с компютри, че едно нещо можеш да го направиш поне по 3 различни начина. И всеки си избира своя пътечка, по която да минава. Че и с грешките е тъй - откриваш си начина да бъркаш и си го следваш... (относно закон №6)
***Понеже продължавам да правя грешки, но пък съм започнала да си ги откривам... А и чуждите ми се набиват в очите... Значи продължавам да се развивам и може някой ден да стана истински експерт в моята си тясна научна област :) ;) Ако вярваме на закони № 9 и 12!
Ако на някого му се четат още подобни закони, може да го направи ей туканка я!

Една торта и... :)))

- Една торта "Габрово" и две вилички!- си поръчали преди време моят скъп съпруг и неговият приятел в тогавашната (в края на 80-те години) най-добра сладкарница на Шумен. Сервитьорката ги изгледала сърдито и донесла едно парче торта и две вилички.

- Май не сте ни разбрали - казали те. - Една торта "Габрово" и две вилички!- Сервитьорката този път ги изгледала недоумяващо, после и просветнало и попитала:
- Да ви я нарежа ли?

- Може! - великодушно се съгласили двамата.
След малко пред тях се мъдрела торта, нарязана на 16. Двамата се хванали кротко, но методично за работа - на всеки се падали по 8 парчета. Момичето зад бара и сервитьорката ги наблюдавали с интерес.
След сладкото пиршество на масата били останали 3 парчета торта - не успели докрай да я изядат, но направили опит и събрали погледите и на обслужващия персонал и на клиентите от съседните маси.
Тази история е една от многото, разказвани от моят любим за отминалите курсантски години. Млади мъже - може ли да им се опре една торта... :)

Тази история е любима и на синовете. Големият все предлагаше да отидат на сладкарница с баща си и да се пробват да изядат двамата една торта.
И го направиха! Днес! Отидоха в една от старите сладкарници на Варна - мъничка, но с огромна клиентела и невероятни торти. Влезли, харесали си масичка и си поръчали една торта "Виена". Жената на касата рутинно им чукнала сумата на касовия апарат, извадила тортата и попитала дали желаят да я сложи в кутия или да я завие в хартия.
- Не! Нарежете ни я!
- :О
- Тук ли ще я ядете?
На утвърдителния отоговор тя опулила едни очи, нарязала я, сложила две парчета в чинии и им предложила, ако искат още, да им даде и другите парчета. Моите мъже обаче си прибрали цялата торта и седнали да си хапват. Освен жената от персонала, учудено и с голям интерес ги следяла как ядат, и една възрастна госпожа от съседна компания. А после и хората от съседните маси. Изяли тортата си, изпили си газираното и...
- Една малка "Плодова"! - поръчал втори път мъжът ми.
- И нея ли тук ще ядете? - попитала жената.
- Вилички си имаме!
- :О
- Ела, ела - повикала колежката си тя и започнала да повтаря процедурата. Изваждане от витрината, приготвяне на ножа...
:О Хората от залата гледали в пълно мълчание и...
- Нека да е в кутия, за вкъщи! - след тези думи последвало облекчение и като отдръпваща се вълна интересът се прибрал в душите на неволните зрители.

Прибраха се у дома доволни от цирка, който са устроили, и щастливи от резултата - запомнящи се физиономии, общо нестандартно изживяване и чувство на взаимно възхищение.
Сега господин синът се кани да води свои приятели на същото място за подобни експерименти. Урокът му е преподаден и той смята да сподели "знанията" си.
Какво ще кажете?

Вълшебна градина

Една позната ми прочете нещо, което много ми хареса. Тя не знаеше от кого е това, аз пък не съм търсила автора. Но тези няколко изречения ми въздействат. Връщат ми доброто настроение, карат ме да се усмихвам и да не забравям, че още имам нещо детско в себе си. И не се смятам за инфантилна.
Моля хората, които възприемат приказките и детските стихчета като губене на време, да не четат нататък!
На другите - поздрави от мен с усмивка и блясък в очите!

Вълшебна градина

От един вълшебник взех семена. Нощем ги посях на луната. Поливах ги всеки ден със сироп. В една леха избуя сладкиш. Втора леха роди шоколади. От третата леха мога да ти изпратя в колет сладък сладолед. :D

ПП Ако някой разпознае автора, да ми го каже! Все пак уважавам авторското право! Ако пък някой иска да сподели.

Как се с*р* на метеното

Странно племе сме ние! Колко пъти съм слушала хора, обикаляли по чужбината, които възхваляват как в чужбина се правят нещата, как има ред, как се спазват правилата, как е чисто по улиците, как на излизане от строежите камионите задължително са с измити колела... Хубаво де, защо тука не правим поне малко от видяното по широкия свят, бе джанъм? Щото ни е кеф да се иза**ме на метеното! Народът мъдро го е казал.

Десетина дни ми се налага да ходя до селото, в което работя (Аврен - Варненско), с кола. Обикновено ползвам служебния транспорт и по-малко обръщам внимание на пътя (дремвам си), ама сега - няма как - всичко му научих. По принцип пътят е хубав. Правиха му добър ремонт миналата есен и пролетта, а един участък, който беше останал в ужасно състояние, го правиха непосредствено преди местните избори. Иначе казано - още си мирише на топъл асфалт. Кеф да ти е да караш по него.


Сега обаче е окъкан жестоко от множеството камиони, излизащи натоварени с отсечени дърва от гората. Лошото е, че в гората сега е доста кално, няма път, по който да се кара известно време, за да се изчистят колелата от самосебе си, камионите излизат директно на новичкия и чист асфалт и хубавият път прилича на черен междуселски път. Един ден ми се случи да пътувам около 5-6 километра след един натоварен с дърва ЗиЛ - нямаше как да го изпреваря. Той ръси буци кал през цялото време и по цялото трасе. Откъде извираше тая кал?! - Не знам!За мен това е огромен проблем - също за пътуващите по тази отсечка, за местната администрация и за данъкоплатците.

На първо място да изплескаш новоасфалтирания път е гавра с всички институции и с местните хора. На фирмите, сечащи горските масиви на Моминско плато, не им пука колко пари са налети за ремонта на пътя; не им пука и за това, че той става опасен - хлъзгав точно на няколко завоя; не им пука и за това какво разстояние замърсяват - калните буци се сипят дори на магистралната отсечка преди Варна! Противно е да си караш и да ти изникне купчина пръст или пък да се е изсипала кал на големи късове и да трябва да караш като по коловоз!
На второ място имам чувството, че никой не контролира откъде се извозва дървесината, на кои места са проправени нови горски пътища (сиреч са изровени от тежките камиони) и къде точно и по какъв начин тези ужасно мръсни камиони, с тонове кал по ходовата част, стъпват на асфалтирания път. Не е ли редно да има поне насипан с чакъл участък, където да се поизчистват колесниците? Според мен е даже задължително! Като се сключват концесии за "санитарна" сеч (или там, както се казва), не се ли договорират положенията с чистотата на пътя?! Ако има подобни клаузи, кой и как би трябвало да съблюдава изпълнението им?

На трето място стои въпросът с обезлесяването на доста големи участъци гора. Преди 4 години, когато започнах да пътувам за Аврен, пътят си вървеше през гората. Сега гора няма - толкова са разредени дърветата, че приличат на градски парк. Нищо общо с дива гора, в която би трябвало да има живот! Вярно, че е встрани от темата за пътищата и безопасността, комфорта и т.н., но е сриозен проблем от по-голяма величина.

Как да не ме е яд на това, че на метеното обичаме да с*р*м? Сами не ценим труда си, парите си и удобството си, а искаме другите да ги ценят. Че и само въздишаме как било на запад, в Япония или... не знам си още къде!? :(
Мнения и коментари?