Няколко момченца - фарфалаци между 8 и 13 години - пасели воловете близо до едно село. Паднало им сгода, опустошили една ябълка и напълнили цяла торба ябълки. Изсипали ги на сянка под едно дърво и сладко почнали да ядат. Яли, яли, колкото им се ядяло, обаче не успели всичките да ги изядат. Чудели се какво да правят.
Да си ги поделят и да ги занесат вкъщи - ще ги бият. Отнякъде са ги набрали без разрешение. Да ги оставят - на другия ден я ги намерят, я не. Някой ще ги намери и ще ги изяде.
Решили да ги препикаят. Като не могат те да ги изядат, барем и друг да не може. Речено - сторено. Събрали ги на куп и дружно ги препикали - "А да ни ги изязат сега!"
Пасли децата животните, играли, дошло време да пладнуват и пак им се дояли ябълки. Да, ама нали са препикани!
Завъртяло се едното, взело една ябълка от края на купчето и казало "Тая ябълка не е пишана". Видели го другите и те - "Тая ябълка не е пишана", "Другата ябълка не е пишана" - изяли всичките ябълки.
Сами си препикали ябълките - сами си ги изяли.
Това е пак една от онези приказки, дето не съм чела, ами съм слушала от родителите си. Освен размислите за човешкия стремеж да запазиш за себе си плячката, приказката ме навежда на мисълта, че в днешния наш живот често се случва да ближем там, където преди сме плюли (да ядем онова, което преди малко сме препикали).
Още приказки - за възпитанието, за пороците, за щъркелите, за златната ябълка
Да си ги поделят и да ги занесат вкъщи - ще ги бият. Отнякъде са ги набрали без разрешение. Да ги оставят - на другия ден я ги намерят, я не. Някой ще ги намери и ще ги изяде.
Решили да ги препикаят. Като не могат те да ги изядат, барем и друг да не може. Речено - сторено. Събрали ги на куп и дружно ги препикали - "А да ни ги изязат сега!"
Пасли децата животните, играли, дошло време да пладнуват и пак им се дояли ябълки. Да, ама нали са препикани!
Завъртяло се едното, взело една ябълка от края на купчето и казало "Тая ябълка не е пишана". Видели го другите и те - "Тая ябълка не е пишана", "Другата ябълка не е пишана" - изяли всичките ябълки.
Сами си препикали ябълките - сами си ги изяли.
Това е пак една от онези приказки, дето не съм чела, ами съм слушала от родителите си. Освен размислите за човешкия стремеж да запазиш за себе си плячката, приказката ме навежда на мисълта, че в днешния наш живот често се случва да ближем там, където преди сме плюли (да ядем онова, което преди малко сме препикали).
Още приказки - за възпитанието, за пороците, за щъркелите, за златната ябълка
2 коментара:
Не приключвай нещо преди да му е дошъл края... ;)
Да - и така е вярно.
Публикуване на коментар