Хайку за подарък

Последен учебен ден. Празник. Еуфория.

И ние като децата си разменихме подаръчета. Символични, но избирани с мисъл и подарени с добро чувство. Аз получих от най-младата наша колежка малко книжле с поезия Хайку :)

Прибрах се у дома, прочетох няколко. Невероятни са! Споделям с вас две.

***

Подари ми небе за крилете!

След това

мога сама...

***

И нощта има край,

и зимата също, и...

усмихни се!

Даскалска работа, би казал някой. Радва се на Хайку!?

Предизвикани размисли по Коледа

Да, Коледа е съвсем скоро!
Да, редно е по Коледа да си припомним, че носим някъде дълбоко скрито в себе си доброто!
Да, очаква се поне по Коледа да направим нещо хубаво за близките си и за някого, когото не познаваме.
Но, защо само по Коледа? Защо така кампанийно и показно?
Даваме ли си сметка какво даваме на ближния ежедневно, на какво учим децата си ежечасно, как и дали спазваме моралните ценности ежеминутно?

Моето съзнание от известно време е заето с мисълта, че животът ни все повече се отдалечава от моралните устои на нашите не толкова далечни предци. Четох и коментирах статията на Marfa, свързана с благотворителността по големите празници, под патронажа на този или онзи. Съгласна съм, че хората даряват по едно левче по един или друг начин и смятат, че помагат. Но също така смятам, че в днешна България плъховете напускат кораба, защото той стремително се движи към дъното и няма какво да се гризе, а съдбата на нуждаещите се е оставена в техните собствени ръце. А това е неморално.

Четох и коментирах и две статии на GaN, който се е заел с идеята да проучи домовете за деца в неравностойно положение в Белгия и да ни разкаже подробности. Силно впечатление ми направи това негово изречение: " ... като цяло в Белгия броят на сираците е изключително малък. Родителите просто не си оставят децата каквито и проблеми да имат!" И знаете ли за какво се сетих? За един разказ на Елин Пелин - "Сиромашка радост". За хората, които не се сещат, припомням.
Героите в разказа - Пена и Стоян - са семейство много бедни хора, които 10 години не са били благословени с деца. На панаира те отиват със своето новородено момченце Иванчо, кротко спящо в каручката. Таткото, вече на възраст, черпи в кръчмата, а майката срамежливо и доволно приема поздравления за щастливото събитие - родило им се е чедо.

-Той е още много мъничък - два месеца няма. Булка, иди го донеси.- -Ами то си спи - рече Пена.

- Спи ли - викна Стоян, - ако спи, нека спи! Тогава ще идем ние при него. Малко дете и от царя е по-голямо. Който обича, братя, елате, да видите сина ми. Тойспи в каруцата. За него съм я направил, нова е.

За кратко и двамата родители не са до детенцето в каручката и, когато се връщат, виждат, че до него е свито като самунче още едно бебе. Подхвърлено. Настава едно вайкане и чудене - чие е детето и що да го правят, а Пена го приласкава, кърми го и не го дава никому, защото то вече е нейно. То е дар, то е благословия. И няма упрек към тази, която го е оставила. То - новороденото, то - невинната душица, е намерило добри хора, които да се грижат за него - въпреки всичко и каквото и да става.

Стоян се качи на каруцата, наведе се да си вземе детенцето, но отведнаж, уплашен се изправи.

- Господи! Ръцете му се отпуснаха като отсечени и удариха
като бухалки по бедрата му. - Още едно дете... Някой ми оставил още едно дете. - Брей, хора, чие е това дете,бе!

- Ах Стояне, ох, Божичко! - завика Пена и се покачи на каруцата. Хората се струпаха около тях и любопитно занадничаха
през ритлите. Върху меката постилка в каруцата до малкия Иванчо спеше сладко едно друго детенце, повито в чисти пеленки, с малко дървено кръстче, закачено с конец на гърдите му. Разбудено от шума, то замърда главичката си. Червеното му малко личице се сви от смешни гримаси. То изплези няколко пъти езиче, нацупи устата си, взе да млящи и изплака.

- Ох, гладно, гладно е, горкото - разхленчи се Стояница.

- Надой го, булка, надой го - рекоха другите жени. - То е подхвърлено, може да е гладно...

- Да го надоя ли? Ами Иванчо? - захленчи Пена.

- И Иванчо ще надоиш...

Новото малко продължаваше да млящи с уста и да суче на ума си. Стояница го взе в прегръдките си, изви гърдата си и му даде да бозае. То се впи лакомо в нея.

- Ох, колко е гладно!... - И тя се наведе с нежност над него.Стоян се блъскаше по главата и се тюхкаше:

- Какво да правя, бе брате!... Ще го нося в участъка.

- Занеси го там, в полицията.

- Не давам, не давам да го носиш никъде - рече Пена и майчински го притисна.

- Земи го, бре Стояне, земи го... Жадувал си толко години за дете - господ ти праща две. Късмет. Грешно е да го връщаш... Я колко е мъничко. Отчувай си го - рекоха жените.

Стоян се надвеси да го види и погледна булката си. Тя също го
погледна.Тогава той още повече се наведе над детето и мълчаливо го загледа. И колкото повече го гледаше, толкова повече лицето му се разведряваше, като че бавно-бавно от него се вдигаше облак.- Да го вземем, Пено?

- То си е вече мое - рече умилено Пена. (Благодаря на Читанка за лесния достъп до текста!)

Какво по-истинско, чисто и добро дело? Каква по-голямо християнско милосърдие можем да намерим? Тези хора, нищо че са измислени персонажи, не дават паричка, не носят пеленки на изоставеното! Те го приемат за свое дете! Такова нещо днес май не би могло да се случи?!

Друга история, вече истинска :

Моя роднина, вече жена на възраст, но все още жива, е с необичайна съдба.
Семейството, в което се родила било многодетно. Родила се в онези трудни години след войните, когато трудно са се прехранвали хората. Тя се родила "преди време", т.е. преди да се изпълнят 9 месеца. Майка й при раждането ли, скоро след това ли, умряла и не се знаело дали детето ще оцелее. Била дребничка и болнава и я гледали по-големите й сестри. Порастили я някак, но се разболяла, таткото не можел да я лекува и храни, и бил готов да я даде на когото и да е, само да не умре при него. В съседното село я взели добри хора - бездетно, но заможно семейство - въпреки че всички им се чудели на акъла. Детето "беряло душа" според тях, изглеждало "взело-дало". Гледали го с любов, обичали го повече и от свое - където и да ходел новият й баща, носел й туй - онуй, хранели я със силна храна. И, както казват в моето село, детето се тръснало. След време - 14 години след сватбата им - тези хора си имали и свое дете - здраво момченце.

Всички смятали, че доброто, сторено на момиченцето, обърнало очите на Господ към тях и били благословени. Момичето никога не било истински осиновено, всички я знаят като храненицата на ***, но е тачена и от истинските си кръвни роднини, и от другите роднини. Тя самата обича и уважава всички.

Та питам се, дали сме загубили човещината си в нашето модерно време, та обръщаме гръб? Защо сме готови да отричаме, да заклеймяваме и корим другите, но не сме готови истински да им помогнем? Дори близки роднини днес не поемат отговорността за порастяването на роднинските деца, ако нещо лошо ги е застигнало в живота, с изключение на бабите и дядовците. Защо приемаме за нормално да дадем лев и да получим разписка за благодеянието си, а не сме готови да приласкаем и да се погрижим за някое дете...
Моят отговор е грозен и сигурно болезнен, но ...
Ами, защото очите ни са обърнати към материалното; понеже мислим за наследства, за имоти, за коли; понеже ценното за нас е да оставим на всяко от децата си пари, имоти и сметка в банката.
А не се сещаме, или сме забравили, че да отгледаш и възпиташ един достоен човек е истинската ценност. Това е богатството. Затова и народът ни обеднява. Не материално! Не! - Имаме и коли, и компютри, и скъпи дрехи... Обедняваме духовно. Обезчовечаваме се!

И друго си мисля. Щом сме сиромаси, не е ли редно на всяко дете да се радваме като на дар Божи? Нали децата са богатството на една страна? Тогава...

из „Коледари” на Пенчо Славейков

Домакини свят обичай чуват –
бъдни вечер бъдни празник срещат
с буйно пламнал бъдник на камини.

...Да върви из път световни
към доброто с крепка вяра,
да не снайде зла превара
помислите му грижовни.

...Бог да дава
в къщи слава –
дни честити,
чиста съвест.

Дар в полето,
дар в сърцето -
добра мисъл,
мир и милост.

Колко здравец по гората,

колко звезди в небесата,

толкоз здрове у палати –
живот, почит, дни благати!

Народната мъдрост в един стар филм

Във филма "Хитър Петър" винаги ми е правило впечатление изобилието от уместно използвани народни мъдрости - пословици, поговорки и добропожелания. Реших да ги запиша и се получи доста дълъг списък. Някои от благопожеланията съм пропуснала, но при следващото гледане, ще се поправя. Споделям ги с вас.

Честит ви празник, овчари! – Дал ти бог добро, Петре!

Ако се подлагаш всекиму, на подлога ставаш.

Поп и калугер не дават, щото имат само две ръце. С едната взимат, с другата благославят!

Който се бои от врабците, просо не сее.

Разиграли се мишките, че я няма котката.

И стотима не могат съблекат голия.

Един е гробът и за сиромаха и за болярина.

По-добре на клонче, отколкото в кафезче.

Всяка жаба да си знае гьола.

В гората- мечки, в селото – вълци. За сиромаха - все едно.

От нужда ради си дошъл при нас.

На дявола цървули обува.

Там, дето има сговор, там и куршумът по вода плава.

Кой накъдето му видят очите.

На жабата – гьол, на пътника – път.

Ако в рая не ни щат, в пъклото ни с тъпан викат.

Мокър до кости, гладен като през пости.

Ако на софрата си такъв, какъвто и на думи, няма да ти насмогнем на ядене.

Все тъй ли са весели очите? Всичките ли моми нарича сивооки?

Ако ти е студено, бери си хлад за лятото.

Ако не можем, както щем, нека щем, както можем.

Сврял се е като паяк в тази пустош.

На лош ден се случи да ни гостуваш...

Жаден бивол мътна вода не гледа.

Ако не вярваш – здраве.

Ще си оберат крушите

Лудо давало, мъдро вземало.

Останете си с добро, братя!

Ако не си млат да млатиш, ще си наковалня – да търпиш!

На зла круша – зъл прът.

Умислила се като пуйче на слънце.

От боллук глава не боли.

На нивата – дъжд, на момата – мъж.

Пара при пара отива.

На бащата хатъра не се чупи.

Лисица два пъти в капан не влиза

Стар пърч млада върба кърши.

Хубавите ябълки свинете ги ядат.

Живеем, колкото да не е светът без хора.

Ако търпиш на глад, тръгвай да печелим заедно.

То парите магарето опопват, че гърбавия ли няма да обулчат.

Жената е като върба – където я посадиш, там расте.

Сила без разум сама се съсипва.

Чиста работа.

Яде, та ушите му плющят.

Богат съм като тебе. Като охлюва сме и двамата – цялото си имане на гърба си носим.

Дето има място за един и за двама ще се намери.

Щом магарето не яде фасул, ние да не сме магарета? Хапваш ли? ... За хатър и печена кокошка се яде.

С добър другар и в зло време е весело.

На тоя от акъл главата му пука.

Сиромах човек – жив дявол.

Мислим, че чавките са го отдавна разнесли, а той парчем вее.

Ти - баща, ти – майка.

Лисицата сама ще влезе в клопката.

Той ти е богът, той ти е господарят.

Младост... Дето сърцето лежи, там окото лети.

На едно магаре по-добре се язди, отколкото на четири.

Дим да ни няма.

Каквото ни трябва, то само идва.

Жива мечка кожата си не дава.

Честит 8-ми декември!

За мен днес е празник на студентите - настоящи, бивши и бъдещи и на хората с млад дух - те са винаги отворени за новото, доброто, интересното и за всичко може да се говори с тях.

На всички тях - честит празник! Весело празнуване, много песни, танци и нови приятели пожелавам да ви се случат!



Припомням, че днес е датата, на която светът се рздели с Джон Ленън (естествено не само аз съм се сетила за това). Поздравявам всички с част от негова песен (понеже не знам английски - ползвам превода на Георги Рупчев и Калина Филипова).

Ще успея

с помощта на приятел до мен.

Ще се засмея

с помощта на приятел до мен.

И ще запея

с помощта на приятел до мен.

О, ще успея

с помощта на приятел до мен!

С помощта на приятел до мен!

Бъдете с приятели! Веселете се и пийте по едно и за онези приятели, които сега не са с вас. Аз ще направя така! :)

Малката ми победа на Никулден

Вчера бях бясна - бях за около 10 минути извън релси, заради проблеми в работата. Стигна се дотам, че да си напиша оставката - премислено и мотивирано решение взех.

Днес нещата се развиха така, както не очаквах. Отстоявах правилната позиция и я защитих. Взе се правилно решение - правилата бяха спазени, истината (много грозна) не беше премълчана и омаловажена. Не, че съм напълно удовлетворена, но ясно разбрах следното:

1. 
   
   Когато съм права, трябва да се защитавам, а да не мълча.


2. 
   
   Когато е необходимо да се постъпи правилно, за да се защитят определини ценности и морални принципи, да постъпвам правилно, а не лесно - да премълча, за да нямаме неприятности.


3. 
   
   Когато искам да спазват правилата другите хора, да не ги моля да го правят, а да го изисквам.


4. 
   
   Когато смятам, че нещо ще урони името ми, авторитета ми, достойнството ми, да прибягвам до категорични и дори крайни мерки, така че да не допусна това да се случи.


5. 
   
   Когато е нужно, да тропна по масата, за да не си мислят останалите, че е несериозно положението, да го направя, а не да смотолевя нещо под мустак, за да не обидя някого.


6. 
   
   Никога не е късно да осъзная, че съм достоен за уважение човек - днес стана това.


7. 
   
   Когато премълчавам проблема си, той става още по-голям и никой няма да ми го реши. От това страдам аз и семейството ми. А не това заслужават те и аз самата.

Навремето един възрастен колега (аз бях учител за първа година, а той една година преди пенсия) ми каза: "Чедо, като си събуеш гащите и като се надупиш, не може да се сърдиш, че са те оправили - затова се дръж на положение! Като те минат, пак няма да те уважават - напротив, ще бъдеш още по-голямо нищо отпреди!" За тези негови думи съм му изключително благодарна. Днес защитих позицията си, правото си на достойнство. И въпреки, че правото на този етап е защитено на 80%, ясно заявих, че НЯМА сама да си събуя гащите! И нещата не се разминаха тихомълком. Провинциалния манталитет "Да не се врем между шамарите. Да не дойдат да ни видят кирливите ризи" не проработи! Беше игнориран.

Затова днес мога да празнувам и аз. Честит празник на Николовците! Честит празник на моряците и рибарите! Честит празник и на банкерите! Наздраве!!!

На театър под строй

Някога това явление не беше отречено и заклеймено. Напротив - водеха ни под строй, сиреч организирано, на театър, на концерти, в музеи... Може и да не помним кой знае какво от тези свои общи посещения, но всеки (що годе на възраст над 30 години човек) ще си спомни за някое свое културно мероприятие под срой.

Не аз съм човекът, който да каже дали трябва или не трябва да се провеждат такива посещения организирано от училище, обаче изказвам личното си мнение, че...

Ами, че не е лошо.

Много родители никога не биха завели децата си на кино, театър или музей, защото а) нямат пари; б) не им се занимава с глупости; в) това е губене на време; г) нещо друго. А фарфалаците и по-големите - гимназистите - обичат да ходят заедно на различни места. В главата ми се въртят много "ЗА" и малко "ПРОТИВ" подобни прояви за окултуряване на младежта, но нейсе.

Сега се мъча да си спомня къде сме били водени ние така - строени в две редички, често и с песен и маршова стъпка. В моето малко родно градче (понякога и в други населени места) сме водени на *кино; *всякакви концерти по различни поводи; *посрещане на партийни лидери; *литературни четения; *манифестации; *чествания деня на...; *театър; *музеи; *опера; *исторически лекции; *прегледи на художествената самодейност; *преглед на строевата песен и маршовата подготовка; *дискотеки; *спортни състезания и *какво ли още не.

За мен и приятелките ми, особено като попораснахме, беше задължително да проследим как войниците от местното поделение отиват на баня в сряда и петък. Естествено под строй, с маршова песен и с яко набиване на крак. Е, падаха свалки - в реда на нещата си беше.

Та мисълта ми е дали пък като са ни "насилвали" да ходим някъде си, само са ни вредили, или е имало и нещо хубаво. Дали има и други такива като мен, дето си мислят, че някои масови и задължителни прояви могат да се осъществяват и днес. Пък и имат ли още почва у нас???